Зов


Мълчание.
Избухващо мълчание.
Изпепеляваща гробовна тишина.
И нито звук, ни дума - наказание
за премиерната ми суета.

Суетност, да.
За себе си поисках.
Не беше много - само поглед мил,
с две думи нежни. Толкова ми липсват,
за тях луната даже бих свалил.

Пред теб стоях.
И молех за надежда,
за мъничко човешка топлина.
Ала поисках много. Да, така изглежда
по мълчаливата студенина.

Какво по-малко от това да искам?
Какво по-малко от една ръка,
която във ръка да стискам,
за да не чувствам тази самота?

А имах нужда.
Нужда от подкрепа
във този миг, без смисъл за борба
и тази мисъл, явно тъй нелепа,
ръката ми протегна от ръба.

Прости ми мила!
Знам. Не е присъщо
за хляб да моли старият хлебар.
Не бягам, не. Отново съм си в къщи.
Една бутилка водя за другар.