Часовникът на гарата е спрял.
Ръждясал циферблат.
Стрелките – в черно.
Не виждам времето,
но знам
от думите ти – че е вечер…
Наоколо ветрее мрак.
( Как бърза в него листопадът…)
Часовникът на гарата е спрял…
И в дни потекоха листата.
…Слепецът в мене знае да чете.
Откраднал крайче минало
от бъдното.
Треперят релсите. Присвил пера,
слепецът в мене
храни гълъби.
В разсънената тишина,
лениво претопил следобеда,
пониква съботният влак,
донесъл късните ни погледи.
А после Той…или пък Тя
ще свържат своите половини.
Слепецът в мене знае това.
(Защото е откраднал минало…)
За кой път…ситно заваля.
В изтичащата сянка на върбата
погалих твоята ръка.
До бялата черта на мрака.
Навярно много те боли,
като пресичам през съня ти.
Треперят релсите…звъни
от съботната електричка пътят.
Край своята колиба сам,
оттатък острите завои,
слепецът в мен
плете дъга.
До всички минали любови…