Автор: kalahan
Дата: 11-09-08 14:41
"Death Magnetic - звярът отново е на свобода
Заглавие: Death Magnetic
Изпълнител: Metallica
Стил: метъл
Формат: CD
Издател: "Вирджиния рекърдс"/UMG
tracklist
1. That Was Just Your Life
2. The End of The Line
3. Broken, Beat & Scarred
4. The Day That Never Comes
5. All Nightmare Long
6. Cyanide
7. The Unforgiven III
8. The Judas Kiss
9. Suicide & Redemption
10. My Apocalypse
Със сигурност можем да кажем, че за феновете на "тежката" музика в България 2008 г. официално бе годината на Metallica ("Металика"). И ако 25 юли бе Коледата, то днес определено е Великден - честит Death Magnetic! Предполагам няма човек на планетата, който не знае, че днес на музикалния пазар излиза новият студиен албум на бандата. Имайки предвид нещата, които се случиха на сцената през последните месеци, и това, което ни чака в следващите три, мога съвсем спокойно да обявя деветия студиен проект на калифорнийската четворка за най-голямото събитие в света на музиката за годината. Още повече че идва след петгодишна творческа пауза и най-вече след St. Anger - иначе прекрасен албум, който обаче остана неразбран от феновете.
Малко предистория. Няколко седмици преди издаването на Death Magnetic се появиха и три парчета от него, които да "загреят публиката" и да накарат хората сами да създадат нужния шум около предстоящата тава. И наистина успяха. В последните седмици имаше три опорни точки в дискусиите на тема "Новата "Металика". Първата естествено бе свързана с въпроса връща ли се бандата към саунда, с който наложиха името си в средата на 80-те. След като чух няколко пъти албума, мога да кажа, че това наистина е така - най-краткото парче тук е закриващото My Apocalypse - точно пет минути, но пък за сметка на това е истинска "касапница" в брутално темпо, зверска агресия и траш тежест. За тези, които бяха на концерта - представете си как се движеше на сцената животинчето Трухильо (който все си мисля, че трябва да изписваме Трухийо) и умножете енергията му по две. Продължителността на останалите парчета тук клони към осемте минути, а Suicide And Redemption се намира на три секунди от впечатляващите 10 мин. Цялото това време обаче е запълнено по впечатляващ начин - частите в песните се сменят бързо и всъщност всеки един трак спокойно би могъл да бъде разделен на по няколко отделни. Това естествено е плюс и до голяма степен означава бягство от стандартите от последните години и връщане към структурата на композиране отпреди две десетилетия. Почти всяко изпълнение има интро и аутро, плюс две до четири "неутрални" части (не броим класическите куплет и припев), в които можете да си разбиете главата в най-близката стена. И да не забравяме зашеметяващите сола, които в последното десетилетие съвсем отсъстваха от менюто на бандата. Тук обаче не само правят впечатление; не само че са по няколко в рамките на един трак; не само че се преплитат едно в друго и са разнообразни. Те направо са по-изразителни и запомнящи се от вокалите! Всичко това превръща всяко изпълнение в своеобразна хеви/траш приказка, в която може и да липсва поуката, но за сметка на това е забавно. И в никакъв случай не може да ни приспи. Всъщност има едно изключение - първите пет минути от The Unforgiven III, която съвсем очаквано е най-слабото изпълнение тук. На феновете на баладите ще препоръчам началото на The Day That Never Comes (навяваща спомени за One), която обаче около третата минута също се превръща в "резачка".
Както сами разбирате, освен в самите части промяната се усеща осезаемо и в ритъма, динамиката и настроението на отделните партии в рамките на само едно парче. Като заговорихме за ритъма, стигаме и до втората основна дискусия на феновете - проваля ли Ларс Улрих новите парчета? Естествено, завръщането към по-агресивния саунд налага и връщане на барабаниста към формата отпреди 20 години, но лично аз като барабанист и фен нямам претенции към представянето на Ларс в Death Magnetic. От километри личи, че той е яхнал сета, в последните месеци палките са се сраснали с ръцете му и в крайна сметка - това е неговият стил, това са барабаните на Metallica. Наскоро Мат Соръм (Velvet Revolver, ex-Guns'N'Roses) сподели първата си реакция, след като чул демоверсии на траковете: "Казах на Ларс - пич, не ставай по-бавен с напредването на годинките, но защо по дяволите ставаш по-бърз?! Как ще го изсвириш това на живо?", споделя дръмърът.
В коментарите около Death Magnetic един от най-големите потърпевши се оказа Джеймс Хетфийлд, като много фенове констатираха, че певческите му способности рязко са се понижили. Няма как да не призная - вокалите тук наистина са най-слабото звено. В новия си албум Metallica звучат като изпуснато в града диво животно, което е прекарало последните две десетилетия в клетка в опити да бъде опитомено. Мистър Хетфийлд обаче е съвсем на противоположната вълна - гласът му определено няма мощта, нужна за да бъде на нивото на агресивния инструментал, а начинът на пеене и мелодиите са нещо средно между "Черния албум" и поп експериментите от Load и ReLoad. В това, естествено, няма нищо лошо, но в крайна сметка партиите на вокалите не са нищо особено и вместо да обединяват пообърканите части на парчетата в горе-долу по-приемлива структура, те като че ли са създадени в последния момент - просто за да не бъде инструментален албумът. Именно това е и големият минус на Death Magnetic - колкото и добър да е той, му липсва основна идея, синг-а-лонг момент, който да го превърне в истински шедьовър. По този начин от 10-те парчета и общо може би около 60-70 инструментални части след първото слушане не ни остава нищо за спомен. Все пак най-добрите за мен парчета тук са безкомпромисното My Apocalypse, експлозивното Cyanide и по-праволинейното The Judas Kiss."
не е лошо ревюто, само дето не съм съгласен за вокалите, екстра са си И хич не пее слабо Джеймс, аз си мисля че при миксирането вокалите незнайно защо са ги намалили леко и се заглушават от мощните китари.
|
|