Автор: nomadsl
Дата: 05-01-11 12:12
Повод за тези няколко слова е статията на Яна:
http://jannii.wordpress.com/2010/12/30/свещената-ресторантска-крава/#more-197
Според една отколешна мъдрост, всеки истински мъж трябва задължително да разбира от няколко неща. А именно оръжия, кулинария, вино, жени и коне. Все ми се струва, че така изброени това са основно интереси на салонния
/манежен/ мъжкар. Липсват изкуствата и философията, а така описаната ерудиция е по-скоро за доказване на егото в кръчмарски препирни. Но днес оръжията се криминализираха, конете преминаха в кулинарията, а за виното и жените засега няма да отварям дума. Ще говоря за кръчмите.
Тук ще отворя една скоба. Трябва да призная, че аз съм човек, който, ако трябва да избира как да прекара два часа - би избрал хубава книга, филм, фотография - нежели да ги прекара с една пържола. Казвам това, за да поясня гледната си точка.
Интересна фигура е българският кръчмар. По условие негова основна жизнена задача е да предоставя вкусна и питателна храна на клиентите си. Но изглежда той не мисли така. Същото е и с неговият готвач. Отварям менюто в наскоро посетен ресторант - “Таван” на бул. България. Вместо точно и пълно описание на предложенията - над 70 % от думите вътре бяха чуждици. И то не такива, които да нямат пряк български еквивалент. То не бяха “..сос от мустарда..”, “..италианска полента..”, “..антипасти..”, “рукола”, “дип”, “мус”, “канапе”, “барбекю”. И още, и още, и още. Преди да съм опитал нищо, оставам с впечатление за агресивна парвенющина. Искам менюто на български. Смутен, сервитьорът ми казва - ами това е на български. А какво е мустардов сос? Горчица - убедително отговаря той. А “полента” качамак ли е? Да. А защо не пише качамак? Той не отговаря.
Гореописаната ситуация не е уникална, а типична. Намирам я в много други места. Помня и гозба - полента по етруски в софийски итал. ресторант. Явно римската имперска или републиканска администрация е проспала контрабанден канал на царевица от Америка, векове преди Колумб да я “открие”.
Според мен по всичко личи, че българският кръчмар/готвач не обича попрището си и не желае да се идентифицира с него. Той мисли за себе си, като артист и лингвист. Но не артист, който тихо, последователно и жертвоготовно работи върху творчеството си. Българският кръчмар/готвач държи да е под светлината на прожекторите и върху страниците на лайфстайл списанията. Материалността на манджата или ястието е тясна за него. Той се стреми към високи духовни стойности. Преди няколко години закусвалните за пържени пилета KFC бяха изцяло облепени с рекламния текст - “Духовна храна”. И днес “духовна храна” се чете и по други заведения. Интересен феномен е това. Трябва да имаш особено самочувствие, за да мислиш, че като пържиш пилета, ти всъщност си на “ти” с високите стойности на човешкия дух. Показателно е, че при описанието на манджи или ястия по страниците на някои списания /напр. Бакхус/ се използват понятия и квалификации, като: симфония, анонс, прелюдия, ефирен, поезия, плътен звук, лирика, протуберанс, звънтящ и т. н. То бива метафори, бива чудо. Всички тези виртуози на сача и тигана замисляли ли са се защо литературната и музикална критика не се натиска в своите описания да използува лексиката на готварството и кулинарията? Само да не си помислите, че българският готвач/ресторантьор е встрастен почитател на дизайна и изкуството. Да, ама не. Когато първите лястовици на минимализма започнаха да прелитат над България, той изтълкува в това единствено възможност да предложи по-малко и да поиска повече. Всъщност цялата тази демагогия е подкрепена и удобно се ситуира в деформираното обществено пространство. “Поезията” на майсторите на тигана, заедно с естетическите висини на “чалгофешъна” и философските “прозрения” на жреците от лайфстайла услужливо се самоотразяват и безпардонно проявяват претенцията си на стожери на съвременната култура. И всеки, който не желае да посвети времето, енергията и живота се на безкрайна консумация на техните гръмки оферти се самоопределя, като маргинал и неудачник.
Започнах да пиша този текст воден от желанието си някъде просто да се нахраня, а защо не и вкусно. Без мисълта ми да се откъсва от важните за мен неща и без натрапчиво да ми се внушава, че докосвайки чинията аз се докосвам до висше творение на човешкия дух. Разбира се, приемам че майсторството в кулинарията може да донесе удоволствие и наслада в определена вкусова и рецепторна сетивност, впрочем, както и всяко друго майсторство. Но винаги ще бъда много далеч от идеята, че това готварско умение е симетрично с постиженията на Гьоте, Кант, Шекспир или Достоевски.
Обущарю, не по-високо от обущата.
|
|