Автор: ffwd
Дата: 14-06-10 22:21
Поради силния интерес към темата в този форум.
https://photo-forum.net/static/forum/2010-06/lfij2590.JPG
http://www.dnevnik.bg/shimg/zx450y250_917024.jpg
"Аз съм ромка и живея в България. Това е моята родина. Малкото ми сърце се разкъсва от съжаление, че някои в тази страна гледат на нас, ромите, като на втора ръка хора." Така започва есето на момиче от шести клас, спечелило първа награда в конкурс на тема "Да си ром в България през 2010 г.".
Конкурсът е обявен от "Фейсбук" групата "Солидарна България", по обхват е регионален и е със скромен награден фонд, осигурен от анонимно частно дарение. При все това или именно заради това предизвиква неочакван отклик сред ромските деца от един град, и по-точно в ромското училище на този град.
Защото им дава възможност да се изявят, да бъдат чути, да им се зарадват, да ги наградят най-сетне в едно общество, което ги мрази, или в малко по-добрия случай се прави, че не ги вижда.
Но те са там, т.е. тук. И те имат мечти. Перспективите им обаче, уви, не са много по-различни от онази безпощадна реплика във филма на сръбския режисьор Александър Петрович "Срещал съм и щастливи цигани": "У чисточу или да си курва."
Да работи в чистотата или да проституира – това е изборът
на младото ромско момиче, добрало се само до столицата. Е, има и други две възможности за ромите – просия и престъпност. Това предлага родината. А родината сме ние, затова няма как да им обърнем гръб, това ни засяга пряко и ни се връща тъпкано.
Ясно е, за да имат ромите и други възможности извън гореизброените, за да има с какво да се изправят пред масовите ни предразсъдъци и да си изкарват достойно хляба, изходът е един - училището. Каква обаче е картинката там в това отношение?
На скорошна конференция във връзка с проектозакона за училищното образование работна група от ромски неправителствени организации се срещна с представители на министерството на образованието, за да представи свои предложения към нормативния акт. Бяха изнесени впечатляващи факти: 30% от българските ученици са от малцинствата.
Същевременно от 100 ромчета в първи клас едва 14 учат средно образование (сетете се къде отиват останалите). Основното настояване на хората от ромските организации е за интеграция и интеркултурност на образованието; да се въведе гражданско образование; да спре практиката ромите да живеят в гета и да учат в гета; директорите на училища да смесват децата от малцинствата с останалите, а не да им отказват записване и да ги изолират.
Учителка от Видин разказа, че имат успех с интеграцията, но е трагично положението в ромските училища. Там в най-добрия случай вратите се заключвали, а учителките гледали сутрин сериали, докато децата правят бог знае какво в стаите (което все пак е по-добре от това да го правят навън). Ромските активисти виждат голям проблем в регионалните инспекторати и в кметовете, които според тях дирижират сегрегацията.
Свикнали сме да мислим, че ромите са мързеливи, не искат да учат, но
всъщност какво и къде да учат, какво им предлагаме
Струва ми се, най-неприятното следствие от изговореното на конференцията е, че настъпва вторично затваряне - ромските родители си казват "защо да пращам децата на училище, като от него няма никаква полза". И ги обричат отново на омагьосания кръг в гетото: безпросветност-безработица-бедност-озлобление-насилие-изоставени деца и т.н.
По мои откъслечни наблюдения текат и обратни процеси, и то именно "отдолу", в по-малките градове. Недостигът на ученици за сформиране на паралелки, особено в горния курс, кара учителите като апостоли да предприемат обиколки из махалите и да убеждават родителите да записват децата си на училище.
Всяка спечелена душа е малка победа. И доколкото са разбрали, че от това зависи хлябът им, в повечето случаи тези учители не правят разлика между учениците си, отнасят се еднакво към всички, стимулират и ромските деца да не се отказват от ученето. Нуждата разделя, но оказва се, може и да събира. Крехката стена на благоденствието, която уж ни охранява, все повече изтънява, особено в днешните времена на криза.
Впрочем момичето, с чиито редове започнахме, в пети клас било откраднато за булка, но после я върнали.
Вместо да пише есета, можеше да е една от онези 12-13-годишни родилки
за които детството, свободата, развитието, бъдещето – всичко свършва. Зад патетичното й възклицание по-нататък в есето "Майки, не продавайте чедата си, като ги харизвате в чужд дом малки! Животът е пред тях, прогледнете, не бъдете слепи!", стои реален опит.
Въпросът е какво могат да направят тези майки – самите те лишени от образование, професия, нормален доход, зависими от мъжете и родителите си, съсипани от раждания, недоимък, домашно насилие. И все пак обръщението е основателно, именно майките закрилят и съчувстват, именно те са по-адаптивни, по-гъвкави, по-малко консервативни от бащите.
Какво гарантира на въпросното момиче, че ако сватосването й се е разминало в пети клас, няма да я сполети пак година-две по-късно? Ще ми се да вярвам, че си е извоювала известни гаранции тъкмо чрез награденото есе, че спечеленото с писане и ум може би ще помогне не само на нея, но и на сестрите и братята й.
И така по уж обиколен път стигаме отново до училището. То е основният фактор срещу чудовищната краткост на детството, срещу бедността и експлоатацията на жените и децата от малцинствата. Но училището трябва да се докаже в тази си функция – включително пред консервативните бащи от гетата.
Трябва да ги убеди, че ще имат полза от дъщерите си и ако учат достатъчно дълго, а не само ако ги продават като невръстни булки. Че синовете им ще станат мъже и ако не се женят на 16. Това трябва да е една от големите каузи на днешната образователна реформа. Ако не искаме да се потвърди репликата на един от участниците в конференцията: "Министерството на образованието превърна сегрегацията в жива дискриминация."
* Авторката е старши асистент по теория на литературата в НБУ и главен редактор на списанието за университетска култура СЛЕДВА
|
|