Автор: Lalinda
Дата: 07-04-09 16:34
Из апокрифното писмо на Йоханес Вермеер, художник, до Антон ван Льовенхук, учен, родени в една година, в един и същи ден, и прекарали живота си в един и същ град:
“Вероятно ще се учудиш, че ти пиша, вместо просто да бях наминал, както често се случва, към лабораторията, преди да е мръкнало. Мисля обаче, че нямам смелост, не успявам да ти кажа в очите това, което след малко ще прочетеш.
Предпочитам да не бях писал това писмо. Колебах се дълго, защото наистина не ми се ще да излагам на риск нашето дълго приятелство. В крайна сметка се реших. Защото има неща, по-важни от това, което ни свързва, по-важни от Льовенхук, по-важни от Вермеер.
Преди няколко дни ти ми показа през новия си микроскоп капка вода. Винаги съм мислил, че е чиста като стъкло, а всъщност в нея се кълбят странни твари както в прозрачния пъкъл на Босх. Докато траеше демонстрацията, ти следеше внимателно и, както ми се струва, със задоволство моето смайване. Между нас тегнеше мълчание. А след това ти каза много бавно и тържествено: “Такава е водата, драги мой, такава, а не някаква друга”.
Разбрах какво искаш да кажеш с това: че ние, артистите, увековечаваме привидността, живота на сенките, измамната повърхност на света, а нямаме смелостта, нито способността да достигнем до същността на нещата. Ние сме, така да се каже, занаятчии, работещи в материята на илюзиите, докато ти и подобните на теб сте майстори на истината.
...
Виждаш ли, страхувам се, че ти и подобните на теб се отправяте в опасна експедиция, която може да донесе на човечеството не само полза, но също и големи, непоправими вреди. Не си ли забелязал, че колкото повече средствата, инструментите за наблюдение се усъвършенстват, толкова повече целите стават далечни и неуловими. С всяко ново откритие се отваря нова бездна. Все по-самотни сме в тайнствената пустиня на Вселената.
Знам, че искате да изведете хората от лабиринта на суеверието и случайността, че искате да им дадете знание, сигурно и ясно, единствената – според вас – защита пред страха и безпокойството. Но ще ни донесе ли облекчение наистина, ако сменим думата Провидение с думата необходимост?
Вероятно ще ме упрекнеш, че нашето изкуство не може да реши никоя загадка на природата – нашата задача не е да решаваме загадките, а да ги осъзнаем, да сведем глава пред тях, а също да подготвим очите за нестихващ възторг и удивление. Но ако ти държиш на всяка цена на изобретенията, ще кажа, че съм горд с това, че успях да съчетая известен особено интензивен вид кобалтово с искрящо лимонено жълто, както и да фиксирам отражението на следобедната светлина, която пада през дебелото стъкло върху сивата стена.
Инструментите, с които си служим, са наистина примитивни – пръчка с прикрепена на края й щипка четина, правоъгълна дъска, пигменти, масла – и те не са се променяли от столетия, също както тялото и човешката природа. Ако добре разбирам моята задача, тя се състои в помиряването на човека със заобикалящата го реалност, затова аз и моите събратя по занаят повтаряме безкраен брой пъти небето и облаците, портретите на градове и хора – целия този карнавален космос, защото само в него се чувстваме сигурни и щастливи.
Нашите пътища се разминават. Знам, че едва ли ще успея да те убедя и че няма да захвърлиш шлайфането на лещи, нито издигането на своята Вавилонска кула. Позволи обаче и ние да упражняваме нашата архаична процедура, да говорим на света думи за помирение, да говорим за радостта от откритата хармония, за вечния копнеж за взаимна любов”.
(със съкращения, по моя преценка)
Редактирах малкото име на Льовенхук, понеже го бях изписала автоматично по френски маниер като Антоан, а не Антон или Антони, както би следвало да е на холандски.
Публикацията е редактирана (07-04-09 21:48)
|
|