Автор: Murnau
Дата: 03-03-14 16:01
Едва ли не всеки днес притежава камера и щрака. Точно както едва ли не всеки се е учил да пише и създава текстове. Този, който е способен да пише, може и да чете, но не всеки, който може да щрака, може непременно и да дешифрира снимки. (...)
Въпреки че камерата се основава на комплексни научни и технически принципи, е много лесно да бъде пусната в действие. Тя е една структурно сложна, но функционално проста играчка. По това камерата се различава от шаха, който е структурно прост, но функционално комплексен : неговите правила са леси, но е трудно да се играе добре шах. Този, който държи камера в ръката си, може да направи отлични фотографии, без да има ни най-малка представа колко сложни процеси задейства с натискането на спусъка.
Щракачът се отличава от фотографа по това, че той се радва на структурната сложност на своята играчка. Противоположно на фотографа и играча на шах, той не търси нови “ходове”, информция, невероятното, а иска да опростява все повече функционирането на апарата, благодарение на все по-доброто му автоматизиране. Непрогледната автоматизираност на апарата го опиянява. Клубовете на фотолюбителите са места за опияниение от апаратовата структурна сложност, места за trips, постиндустриални опиумни бърлоги.
Камерата изисква от своя притежател ( от онзи, който е обсебен от нея) да щрака непрекъснато, да създава нови и нови повтарящи се картини. Тази мания - да се създава все едно и също (или поне много подобно), води в крайна сметка до един момент, след който щракачът се чувства като сляп без камерата - появява се “наркотична зависимост”. Тогава щракачът може да гледа света само посредтсвом апарата и във фотографските категории. Той стои не “над” фотографирането, а се е оплел от алчността на своя апарат, превърнал се е в продължение на спусъка на апарата си. Поведението му е автоматично функциониране на камерата.
Последицата от това е непрексънат поток от безсъзнателно създадени картини. Те формират апаратово съзнание, един “записвач” на автоматичното функциониране. Този, който разлисти албума на щракача, ще открие в него не установените ценности, познания или преживявания на един човек, а автоматично осъществени възможности на апарата. (...)
Този, който пише, трябва да владее ортографските и граматическите правила. Този, който щрака, трябва да се придържа към ставащите все по-опростени указания за употреба (...) Това е демокрация в постиндустриалното общество. Затова и щракачът е неспособен да дешифрира снимките : той ги смята за свят, който е изобразен автоматично. Това води до парадоксалния извод, че колкото повече хора щракат, толкова повече дешифрирането на снимките ще се усложнява. Всеки вярва, че не е нужно да се разшифроват снимките, тъй като всеки мисли, че знае как се правят снимки, каквото и да означават те.
Публикацията е редактирана (03-03-14 16:03)
|
|