- Съдържание
- Галерия
- Въпроси и отговори
-
- A+
- A
- A-
-
Фон
Текст
Северозападният музей - част 1
Избата
От край време, хората са привлечени от изоставените места. Повечето хора, които познавам, изпитват необяснимо влечение към изоставеното, към миналото. С нотки на носталгия, всеки иска да се потопи в една отминала епоха. Аз също не правя изключение - харесвам изоставените, запазени сгради и села. За мен те са един своеобразен музей. Може би защото напоследък е много модерно, а може би защото просто съм привлечен от старите постройки, реших да направя една разходка из най-близките до мен села, а именно - северозападните. Набелязах си на картата 2-3 села и едно училище, за което съм чел някакви пътеписи. Събота - прекрасен ден за обиколка. Гледам прогнозата - слънчево. Перфектно! И така, паля колата и газ към Петрохан - един от входовете на "музея".
След час и половина шофиране пристигам до училището, което съм си заплюл за "оглед". Само че - изненада: училището вече е заключено и свободният достъп до него е прекратен.




Правя няколко снимки през прозореца на първият етаж,



и се запътвам към следващата цел в селото: а именно - бившият консервен цех. На входа ни очаква стандартната малка сграда, някогашно КПП.


От самият цех не е останало почти нищо - само руини. Някои от тях дори са недостъпни без мачете, трион или друг режещ инструмент.



Зловещи руини...






Коминът на някогашната котелна сграда. Сега - останали единствено основите и коминът стърчащ над дърветата, показващ къде се е намирал цехът за консерви.

Тук няма повече нищо за разглеждане. Крача към училището, обратно в колата, и на изхода (или входа) на селото спирам до някогашната изба. В нея местните хора и тези от околните села са носели гроздето си за да стане на вино. Районът е бил известен с обширните си лозови масиви, от които не е останало нищо.




Избата е заключена, само едно прозорче към мазето зее със счупени стъкла.

Но съседната административна сграда е отворена. Вмъквам се през задният вход изпълнен с любопитство.

Някой се е самонастанил.



Мазето на сградата, някога използвано. Наблизо няма жив човек, който да разкаже малко от историята на избата.





Повече няма защо да се задържам тук. Главната цел - училището е затворено. Обратно на главният път и към следващото място. На някои от селата предпочитам да не споменавам имената, поради опасността да се превърнат в "туристически атракции" и сградите да бъдат съсипани. За себе си спазвам принципа "само гледаш, не пипаш", но напоследък, както казах, е много модерно да се посещават изоставени места и има реална опасност от това. Надявам се няма да ми се разсърдите много.
-
По улицците на Истанбул
От Диляна Чолакова
разочарован от посещението си в Истанбул, ме попита какво толкова му харесвам на "този мизерен" град?
„Ако имахме право на един единствен поглед към света, достатъчно ще е да се взрем в Истанбул“ - Алфонсо де Ламартин
-
Момчето с количката
От Svilen Nachev
Бейхат е роден на 30.12.1966. Има по-малки брат и сестра. До осми клас е учил на пълен пансион в Карлово, в училище за деца със специални нужди. На 13 години претърпява операция за раздвижване на дясната част от тялото. Сега живее с майка си, която се грижи за него, в къща на Чифте кафене в гр. Свищов. Получава социална пенсия от 130 лв и помощ от въглища за зимата.
Така биха звучали накратко представени сухите факти за живота на Бейхат...


Тъжно :(
Браво! Много яко!