Преди време, когато бяхме тийнейджъри и празници като “Вяра, Надежда, Любов”, и “Св. Валентин” бяха наше ежедневие, признаването в обич на някого се изразяваше в откраднати погледи и скрити усмивки, изпълнени с трепет и свян, сгънати бележки подавани под чиновете, споделяне на тайни, нетърпеливи очаквания да зърнеш “него” или “нея”, да чуеш гласа, който кара сърцето ти да бие до пръсване, да се докоснете уж неволно, а чувството за това да е толкова силно, че да заспиваш с него и да мечтаеш, мечтаеш... и да ти се иска да разкажеш на целия свят за това, че обичаш и че си обичан. И докато никой не те е видял – да напишеш на някоя стена с тебешир или боя това, което чувстваш... То остава. И си го спомняш винаги... в теб е за цял живот.