Вървях по алеята, а в краката ми шумуляха нападали от замръзналите дървета жълти листа. В лявата си ръка държах цигара, която дори бях забравил и просто догаряше. Димът се разпиляваше от лекия вятър и сякаш беше единственото, което в този момент обезпокояваше Света. Всичко бе черно-бяло, дори хората - облечени в черни дрехи, скриващи лицата им. Само нападалите листа, като наредени създаваха жълта пътека, а аз вървях по нея - безмълвен, безнадежден, немислещ за нищо. Влажни мъгливи струи се удряха в лицето ми - собственият ми дъх. Чувах само него и потъвах в неговия ритъм. Цигарата угасна, а с нея спря димът. Вече нямаше нищо, което да пречи на спокойствието...