…усещах болката от раната, как пулсира с всеки удар на сърцето, в разкъсаната плът. Усещах как цялото ми съзнание, същество, дух, материя е съсредоточено там, в болката, в раната, на едно място. Взех ножа до мен и разрязах плътта си, потече алено червена кръв, от артерия която случайно попадна на пътя му. Не усетих нищо, дори докосването на ножа с плътта ми. Все едно крещиш с всичка сила, но не чуваш гласът си и това те побърква. Не усещах друго, освен ужасната физическа болка в разкъсаното месо. Може ли да имаш толкова силна болка, която да притъпи останалите ти усещания, за време, пространство, друга болка, докосване, състояние, дух… Не усещах нищо по мен, все едно ме няма, не усещах как пипам ръцете си, главата си, краката си. Кръвта продължаваше да тече от тукощо разрязаната кожа, а болката от раната ме караше с такава невероятна сила да искам дори да спра да съществувам… Стоях там и си повтарях, тя ще съществува вечно… Все едно гледаш слънцето, знаеш, че то винаги е било там и каквото и да правиш, ще продължава да свети и съществува. То е просто Слънцето. Само раздиращата болка, ужасна, силна, пулсираща, рязка, нечовешка. Затворих очи и изчезнах, както Алиса…, изчезнах от този свят, и в сънят си там останах аз в деня или нощта, без да знам дали умирам или съм жив… в синева, на звезден прах красив, със снежинки малки и безкрайни, сътворен съм аз и слънчеви лъчи безумни, нежни, диви… в тази синева…