Имало едно време един камък, който живеел високо в планината. Той само изглеждал като камък, защото криел в себе си истинско сърце. Хиляди години стоял той на стръмния склон на ръба на пропастта и съзерцавал от там, потънал в безмълвие... и сърцето му било пълно с любов към всичко - от величествения връх, който го пазел в скута си до мравките, чиято пътека минавала през него... И сякаш никой не забелязвал, че камъка имал живо сърце, защото сърцето се вижда само със сърце... Но сърцето на този камък било толкова пълно с любов, че дори лишеите, които се били приютили на повърхността на камъка, усещали топлината му... и искали да бъдат плътно до него... така те постепенно очертали сърцето му и то станало видно и за очите на хората...