Имах отново щастието, късмета и привилегията да пътувам до Антарктида за трети път, с крайната цел да достигнем и посетим колонията на императорските пингвини. Единственото място на планетата, където това е възможно е Snow Hill Island. Сега, когато се завърнахме успешно от Сноу Хил, ми се иска да ви разкажа мъничко за това далечно пътешествие.. Първо, какво ги прави по-различни от останалите? Емблематичните императорски са най-големите от всички видове пингвини. Те могат да се гмуркат дълбоко и да останат под вода по-дълго от всяка друга птица, често достигайки дълбочина от 565 м, за да ловуват риба, крил и калмари. Създадени за екстремни студове, техните гъсти, многослойни пера ги предпазват от суровите антарктически ветрове и температури от -60°C За разлика от другите пингвини, императорските се размножават върху морски лед, а не на брега – ето защо рядкото посещение на остров Сноу Хил го прави и толкова специално За всеки запален по полярните пътешествия, експедициите и фотографията името Сноу Хил е мечтана дестинация. Това е едно от най-отдалечените и труднодостъпни места на дивата природа , дом на рядка колония от императорски пингвини, единственият вид, който се размножава върху морски лед, както споменах. По-малко от 1500 души са го посетили през последните пет-шест години Всеки ноември няколко експедиции се отправят към Сноу Хил през кратък период, когато малките са достатъчно големи вече за да бъдат оставени самички Дори тогава обаче, Антарктида решава кой ще успее... Тази година три кораба бяха принудени да се откажат от опитите си поради плътния лед .Също така, компаниите не ви гарантират успеваемост, условие на което всеки се съгласява, когото предплаща 2 години предварително пътешествието до тази далечна и опасна част от света
Quark Expeditions , (компанията с която пътувам многократно през последните 10 години) обаче има дълга и пионерска история със Сноу Хил. Тя беше първата, която достигна колонията през 2004 г. и остана единствената с множество успешни посещения в рамките на две десетилетия. Методът на Куарк използва хеликоптери за наземно достигане до колонията
По време на тази експедиция се качихме на борда на Ultramarine на 16 ноември от Ушуая и прекосихме оживения проток на Дрейк, преди да влезем в Антарктическия залив. Планът беше да се спуснем до остров Сноу Хил, но заливът Фритьоф беше задушен от лед, твърде плътен, за да може кораба да го пробие и достигне до мястото където обикновено спира. Първо излетя капитана на кораба с един от пилотите за да провери от въздуха за шанс.. но се завърна след 40 минути без надежда:(
Часове чакахме търпеливо от източната страна на Антарктическия полуостров, знаейки, че в морето Уедъл всичко зависи от времето и късмета. Тогава дойде неочакваното съобщение. От нашата позиция близо до остров Андерсон, на цели 64 морски мили от Сноу Хил, щяхме да се опитаме да летим на групи по 8 човека и кацнем…Това разстояние никога не е било опитвано по време на търговска експедиция! Ноември 2025, написахме историята… Като всеки първи път, пламнахме от вълнение в очакване на неизвестното, осъзнавайки всички рискове (дали?…) които единодушно приехме тогава Практиката е когато кораба достигне до дебел непроходим лед, да спре и от там да се лети към пингвините ,като се каца на километър от тях след което се продължава пеша .
Първо отива екип, специално оборудван с палатки ,продукти, топли завивки и се подготвя лагер с всичко необходимо за оцеляване при непредвидима буря в случай на която първите закарани пътешественици ще трябва да изчакат или преспят на острова, докато условията са годни отново за летене. (Това се е случвало многократно и то при положение, че се е летяло само 8-10 минути до мястото на кацането) Това начинание, (както се подразбира) представляваше значително логистично предизвикателство за нашия ръководител на експедицията, Райън, капитана на кораба Рой и нашия мениджър по хеликоптерни операции Пато, които трябваше да изчислят количеството гориво, да управляват ограниченията във времето за полет на пилотите, да преговарят за зони за безопасно кацане и да планират непредвидени ситуации за бързо променящо се време.
Така това решение се превърна в най-дългия прелет с хеликоптер до Сноу Хил, предприеман някога. В продължение на два дни екипът извърши 37 двупосочни полета, като четирима пилоти се редуваха между два хеликоптера Airbus H145. Общо прелетяха 4736 морски мили – приблизително разстоянието от Лос Анджелис до Лондон. Първо излетяха алпинистки водачи, за да тестват морския лед, като се уверят, че е безопасно да кацнем. Едва след като всяка мярка беше потвърдена, започнаха операциите.
И така в крайна сметка стъпихме върху така дългоочаквания морски лед. Разходката сред хиляди императорски пингвини и техните пухкави ноемврийски бебчета е трудно да се опише с думи…Да ги наблюдаваш и стоиш там само с малка група спътници-сродни души е рядка привилегия и пълна наслада за сетивата… Много от пътешествениците се просълзиха, когато видяха за първи път мъничетата пред себе си и чуха нежните звучеха, които издаваха:) Аз бях халосан от емоции и вълнение от гледката - това е все пак една от последните истински граници на света… В този момент суетата те потупва неизбежно по рамото, напомня ти че си там, и поемаш с наслада чистия въздух и глъчката около теб:) Всяка група имаше точно един час да отиде до колонията и да се върне на време до хеликоптера за да излети по план като следващата група трябва да пристигне също на време и да следва плана като предишната… и така до края . Да отидеш до колонията отнема около 20 минути, а там достигнал вече до първия пингвин сред ледената приказка трябва да проявиш жестока воля да НЕ направиш 1000 снимки, а да се фокусираш и много бързо да намериш група отделени малки пухчета или докосващ момент между майка и мъничето и…или класически момент който всички сме виждали-двата родители, надвесени над рожбата си в синхрон… Сърцето ти яростно иска да разкъса всичките дрехи ,краката не слушат главата, очите ти са заслепени от невиждана белота а фотографа в теб е изпаднал в глупав див ужас, че има още 30 минути до хеликоптера а все още не е заснел нито един от тъй желаните моменти….колкото повече осъзнаваш, че ти остават всъщност само 10 минути да откриеш нещо за ненаситното фотографско въображение, толкова по-малко обаче виждаш, по закона на Мърфи…Избягваш и факта, че имаш всъщност 20 минути ходене обратно и само 9 минути сред тези уникални птици….Не усещаш как краката ти изминават още 400 метра насочени към група мъничета без родители и още по естествено не усещаш кога спонтанно си нагласил апарата на 20 кадри в секунда и заснел над 5 хиляди снимки около малките душици… А те, не бързат за никъде и с клатещи се телца ти демонстрират колко е тежко и трудно да си бебе:) Обръщаш се, и зад теб стоят 2 бебчета, които с типичното любопитство те приближават като ти се чудят защо си толкова обременен ,почти самоудушил се, жонглирайки между двете камери които висят нелепо от теб.. В този момент, когато ти остават 5 минути ако си заснет отстрани, веднага би попаднал сред компилациите от клипчета за “Топ 100 идиоти на Антарктика” :))). С препълнени карти, (от които ще запазиш няколко снимки) вече прегрял достигаш до хеликоптера навреме…Надминал себе си по детска припряност спираш и отново ставаш възрастен достигнал до останалите от групата..Вече си на хеликоптера, който се връща към кораба, сред последните посетили колонията този сезон, факт, който все още ме изумява и съпътства приятно в сънищата Детето в мен е недоволно за краткото време и ми се цупи, че не се е наиграло достатъчно…фотографа в мен се уверява, че е заснел ”онзи момент” и е на Фокус, а дъртака у мен е приятно изморен и се смее без глас над всичкото тичане с двата апарата и четирите падания при едно от които си тресна естествено кратуната за да предпази апарата…:) Но всичко това се забравя на секундата в която хеликоптера се отдели от леда и имаш около 40 минути полет над Антарктика. Апарата започва да пълни новите карти, които отново не си разбрал кога си поставил в него…Викаш си : Лелеее каква красота , не е истина просто, и снимаш и снимаш отново….Кацаш на кораба , издишваш и бавно отиваш да си направиш огромно капучино, отпиваш с наслада и отново не си разбрал кога си застанал пред лаптопа и вече преглеждаш няколкото хиляди снимки, заснети реално за 20 минути…След час, преминал неусетно като секунди, спокойно си правиш още едно капучино, и с тиха радост в душата спираш и преживяваш бавно и спокойно моментите които си изпуснал мижал зад обектива. После си разтриваш коляното около синката и забелязваш че има и други хора около теб, от различни краища на света, които правят същото като теб… става ти някак смешно отново- не си сам, има и други с фотографско-неизличима диагноза-:) Допиваш последната глътка и излизаш бавно отвън като отново се усмихваш благодарно за всяка минута прекарана между тези прекрасни същества и изпълнен със спомени за времето когато няма да можеш да тичаш повече провесил апаратите… И така, след успешното достигане на тази мечтана дестинация, всичките 123 пътници се върнахме с тиха радост в душите и видими усмивки на лицата през опасния Дрейк и продължихме към Буенос Айрес и отвъд. Никога няма да забравя далечната и ледена земя избрана от тези уникалните същества, известни с невероятната си способност да оцеляват при най-суровите климатични условия на планетата и единственият вид, които се размножава по време на бруталната антарктическа зима при температури, падащи под -50° Майката природа никога няма да престане да ме изумява и се надявам снимките с тези пухчета поне за малко да ви разсеят от ежедневието и докоснат сърцата ви! Бъдете здрави и не се жалете!! Останалото…го има в магазините:)