Самотният мъж е красив през нощта, лежи и дълбае сам в стаята си.
Самотният мъж не знае, че някъде има жена,
Която навярно не е сама и навярно жонглира със чара си,
Но мисли за него и фалшира смеха щом други да я разсмеят се постараят.
Тя чака да види един тихо стоящ, който изплъзващо да я поглежда
И магнетично пристига с цигара в ръка и обувки шумящи подведващо.
Посада при него, мълчи си и тя, започва да я сърби тишината
И казва - въздишка, отпива и пак някъде полека премята…
До нея стои си самотният мъж, но от никъде не започва,
Защото когато мечтал бе веднъж, заболя, като че кръвта му изтoчиxa.
Красиво мечтаеше тази жена за онзи с безшумния грохот,
Че ще я накара да бъде неземно добра,
А тя ще му носи топлото…
Самотният мъж като че не знае това –
Ревниво си пази живота…
И вместо да продумa се с въже омота
И на своето минало увисна безропотно…