В тишината на обезлюдено село срещнах жена, чието лице носеше белезите на времето и тежкия живот. Тя вървеше с бавни, спокойни стъпки, вглъбена в простичките радости на деня, със своето вярно куче до нея. Разказа ми за загубите, за самотата и за неизбежните тежести, които животът й е поставил на пътя. Но в очите и виждах спокойствие, а усмивката й – смирена и топла, разказваше друга история: за силата да пази добротата в себе си и за умението да намира радост в малките неща. Тази среща бе напомняне как трябва да се наслаждаваме на всеки миг, да приемаме живота такъв, какъвто е, с цялата му тежест и красота и да бъдем благодарни, за това, което имаме.