- Знаеш ли, снощи си мислех колко е коварно да създаваш многослойни творби.. Да влагаш в тях целия си поглед.
- Как поглед? Поглед над какво?
Калям се протегна към тефтерчето си и започна да чете някакви откъси на глас без да изкарва цигарата от устата си. После добави:
- Мирогледът ти изобщо, моралните ти мерила, вечните въпроси и различните твои възможни отговори към тях.
- А защо това да е коварно?
- Защото след време забравяш всичко това. Потъва в миналото. Терзанията ти се изменят. Човек би ли забравил рожбите си? Или би ли престанал да ги разбира и да ги асоциира със себе си и своя образ?
- Ако човек сам го прави, не мисля, че това е коварно. Това е терзание за бъдещето, което е притеснително в сегашното, в настоящето. Тази перспектива тук и онази там си имат своите истини и корелацията между тях не е задължителна. Дори би била вредна.
- Именно в това откривам тази моя коварност. Истините се променят във времето, а целият ми живот се гради над това да превръщам в безсмъртни част от тях оформяйки ги в текстове.
- Коя истина би оцеляла пред съдника наречен време? - Тази, която е добре издържана, твърда, чугунена, непроменима или тази, която добре се адаптира, видоизменя и отговаря на текущата ситуация?
Калям се разпали. Побърза да изпусне дима от устата си.
- Та каква истина ми е това ако ще се променя, адаптира, ще се огъва като гнусен червей само и само за да е актуална, видиш ли, адаптирана!