Беше 13-тия пореден път в рамките на 3 седмици, в който станах в 4 ч., за да пристигна на време до локацията си с надеждата да имам не само добра облачност и чист хоризонт, за да се получи пъстър изгрев, а и прилив и вълнение, достатъчно, за да заливат морските вълни точно тази скала от предния ми план. Когато това най-после се случи, не можех да повярвам. На лицето ми грейна усмивка, а аз започнах чевръсто да прилагам добре заучената вече техниката "търкаш, не мъркаш" на филтъра на обектива. Тези, както и още доста други пъти преди и след това, прекосявайки безлюдните улици на града по никое време, се случваше нерядко да минавам на червено. Трафик - няма, органи на реда - привидно - също. Но хем имах времето, хем не ми се стоеше по минута тук и там просто ей така, на място. Рискувайки някой не чак толкова трезвен да ме връхлети изневиделица. Вече бях започнал да си мисля, че когато най-после успея да си открадна тъй мечтания кадър, на паркинга, където оставям мотора, ще ме чака половин полицейско управление с патрулки, паркирани напреки и помпи, насочени към мен. Е, в края на това снимане вече бях психически готов всичко това най-после да се случи, вероятно на фона на някой тежък щатски рап от ’90-те.