Мили мои
безименни юки,
в часа на залеза
бялата ви тъга
става зелена
и аз съвсем
не мога да ви опазя
от закона на Сътворението…
Свеждате си главите…
Сякаш предчувствате
целувката на суховея…
Затворете очи…
Аз не спя и ще слушам –
и щом дойде,
ще му запея…
Ще му пея за тежките
пясъчни бури
в любимата му Сахара…
И за черни жени,
в бели дрехи забулени,
дето с поглед
дърво изгарят…
За соления въздух
на пъстри пристанища,
за моряшката тиха тъга
ще му пея
и когато едничка сълза
не остане,
ще притихне в нозете ви
суховеят…
Ще се свие на топче
под стеблата зелени –
мъничък и изгубен…
И преди да завърша
стихотворението,
ще ослепее и…
ще ви разлюби.

Весела Димова