Беше ни станало навик да прекарваме Коледа и Великден заедно. Най-големите празници са за най-важните хора в живота ни. Помолих да я снимам и този път не каза нищо, макар че не винаги се съгласяваше. Бях измислила мястото, носех осветление, сложих я да седне и тя се изгуби в стола. Беше станала толкова крехка, че изглеждаше по-чуплива от порцелан. Докато снимах, се усмихваше, без да говори. Усещах, че е от моето суетене около нея, от вниманието. Не че много обичаше да я снимат, обичаше мене и се радваше, че съм при нея. Бързо се измори и главата ѝ клюмна на една страна, но продължаваше да се усмихва. Напоследък лежеше все в леглото по цял ден сама и беше изнежена, затова с мъжа ми я сложихме да си легне отново. След около две години ме помолиха да занеса снимка по случай 40 дена от смъртта ѝ. Избрах една от тази серия. И когато я сложиха в църквата на масата и видях вместо нея портрета ѝ, всъщност за първи път видях, че вече я няма и напомнянето за смъртта ѝ се заби с болка в съзнанието ми. Тази болка от невидимата рана на живота, която не мога да намажа, нито да превържа, дойде толкова остра и зла от една снимка. Но в моя дом, където тя никога не бе стъпвала приживе, същата тази снимка е част от духа ѝ, от присъствието ѝ и ме топли с това, че я има.