Сега като седнах да си разглеждам снимките от днес - Йорданов Ден 2020г. попаднах на този кадър и нещо се натъжих...
Докато бързах да стигна навреме за честването , някъде преди пешеходният мост ме засече тази баба и сигурно бях поредният който питаше:
- Може ли, може ли за малко моето момче, само да ми кажеш къде ще хвърлят кръста да видя и аз дядо поп как го хвърля...
За малко и аз в бързането си да подмина, но сърце не ми даде и на две на три и обясних на женицата, тръгнала с бастунче и торбичка да търси дядо поп, да почете празника и вярата и знамената. Спрях се щото отдавна не бях чувал някой с такъв чист, по детски, по забравено нашенски ентусиазъм и радост да иска само да види празника и да стане поне за малко част от него. Не бях и чувал никой толкова искрено да ми благодари и пожелава здраве и успехи...
Обясних й и с тъга пак се разбързах, по пътя няколко пъти ми се искаше ей така да се върна и да я заведа, да е сигурно, че е стигнала до дядо поп, но бързах и аз да хвана празника...
Колко неща забравихме по пътя си, колко неща пропуснахме в бързане то си ... А после се чудим защо Господ не е благосклонен към нас
Все пак е стигнала бабата, заедно със знамената.
P.S: А иначе всички обсъждаме благородни каузи, говорим за патриотизъм и за вяра, но дали ги чувстваме наистина близки и дали вярваме в тях...