Денят преваляше, а бяхме доникъде по маршрута. Килото ракия от предишната нощ си казваше тежката дума. Капките пот се търкаляха по челата, а баирът не свършваше. Петмезов го бях изгубил от поглед вече от около пет минути - върти ги тия педали кат луд братче, трудно успявам да го настигна. Зад поредното баирче го фиксирам в пейзажа - облегнал се патронски на едно дърво насред поляна, захвърлил байка настрани и втренчен в ей тази гледка. Ни стон, ни вопъл, ни дихание се усещат от него - само замръзнал блажен поглед. Безмълвен съм и аз, присядам тихо до него - седим и попиваме. "Братче, не мога да откъсна поглед от тази гледка!" му беше единствения коментар. "Тихо, тихо ся! Да не развалим пейзажа, като приказка е!" Пристъпвайки лекичко и тихичко с движения като в бебешка стая, за да не развалим сладкото бленуване, потегляме. Не си спомням имаше ли още баир и пот по трасето. В главата ми беше само тази гледка и думите на патрона "Братче, не мога да откъсна поглед от тази гледка!"
????????‍♀️❤️

Някъде из страниците на приказката "Родопа планина."