"На върха на самотата на всеки мъж, се веят най-много женски скалпове"

***

Градът пак ни среща, разделя
на два тротоара различни,
в онези беззвучни недели.
Един ритуал на скитници.
И стъпките ни се разминават
в едно мълчаливо приличие,
сюжетът е страшно банален
в играта ни на безразличие.
Онези войни свършиха,
без кръв. И двамата паднахме.
И победените се прегърнахме,
а победителя – го ожалихме.
И есента пак дирижира
сюита за двама влюбени,
разбираш добрата причина
в теб да се блъсна зад ъгъла.
Не ми върви на умиране,
виж, на любов ми потръгна,
знам как да си стопля зимите -
мога да те рисувам в тъмното.
Градът пак ни среща съдбовно.
Най-сетне съдбата, не ние...
и с облекчение – невиновни,
съвсем живи умираме

Даниела Табакова