ЗА ДЕСЕТ МИНУТИ...
Caribiana
“…и ей така в тревите да лежиш
да гледаш слънцето през лист от репей,
да слушаш как възторжено жужи
една пчела, нагоре към небето,
да не си спомняш колко си човек
да си припомниш колко си глухарче
да спреш да имаш тяло и лице
и устни и очи, които плачат,
да имаш само тъничко стебло
и няколко листенца, вместо длани
да пиеш сутрин капки слънчев сок
в прегръдката на тихата поляна,
да пуснеш коренче в пръстта
да слушаш колко мъдра е Земята
и как те ражда нежно всеки път
в разтворените шепи на тревата,
да бъдеш много жълта от любов,
а после бяла, лека и копнежна,
да спреш да имаш даже и стебло,
а само Вятър и безброй летежи…”