„Аз и Театърът сме едно! Аз живея и умирам в Театъра. Всяка вечер. Аз се раждам в Театъра и Театърът ме преражда. Неговите рани откривам върху тялото си. Аз притихвам в Театъра. Аз крещя волята си за живот в Театъра. Ако аз остана бездомен, Театърът ще ме приюти. Аз усмирявам гласовете и лицата си в Театъра. Извън Театъра, Аз съм минувач - поредният. Аз съм Театърът, защото Театърът е вътре в мен – завинаги. Дори когато Театърът лаконично се е простил с мен, благодарил ми е за потта и смъртта на сцената, благодарил ми е за хилядите сънища и въздишки, за язвата, за болката в слънчевия сплит, за старата мускулна травма, за посивелите коси, за треската преди началото на всяко представление... Аз и Театърът сме едно, защото Аз живея и умирам в Театъра... Всяка вечер...”
Елица Матеева