Любов на вехто, влюбване за спомен,
едно сърце на половин цена.
И мъж един, безрадостен, бездомен
и празен като празната луна.

И улички, в които бавно чезне
това, което никога не бе.
Аз гледам как върви и как ще влезне
във къщата на мрака разтопен.

Очите са притихнали и пълни,
а няма нищо там, зад този праг.
И точно този мрак ще го погълне
напълно, окончателно, до крак.

Защо мъжът върви към свойта гибел
с отворени очи и ясен ум.
Защо сърцето свое е разсипал
с една жена, а не с един куршум

Мъжът кънти. Усетил е капана
на тъй неразличимите си дни.
За него бият всичките камбани.
За него плачат всичките жени.

Николай Заяков
( 27.10.1940 - 06.07.2012 г.)