Дали от възрастта това е,
или е застаряващ сън:
обхваща ме страстта да вая,
макар ваятел да не съм.

Обхваща ме неотразима
вечерна черна суета –
да имам глината, да имам
възможност да строя света.

И може би – да ме похвалят,
да кажат: той е талантлив.
Наистина ли е печално
да си поет и да си жив.

Да имаш простите неволи
на опростения човек;
да страдаш и да легнеш болен,
да вярваш, че ще има лек.

Това е глината – усмивка,
сънливо връхче на писец,
метафора като извивка
и тръни за един венец.

Да, мек е пръстът на съдбата.
Не виждат никои очи.
И всичко на света е вятър.
Но как да го изобличиш!

Николай Заяков
(27.10.1940 - 6.07.2012)