С пети набити пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели;

обувки простудени и билети лотарийни,
афиши и усмивки - кръпките на делници жестоки,
бъбриви вестници, опразнена бутилка вино
и някъде в средата крачки на часовник;

оръфан план на къща, снимка на момиче,
палто с обърнати ръкави - в джоба плик забравен.
И мъничко петно, останало от някоя сълзица
върху това писмо, което от години не отварям.

Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона -
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони...
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста - след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

Борис Христов