Има нещо в жп гарите. Може би напомня усещането, което таят авто и аеро гарите, но жп гарите носят различност, различност от всички по-различна, която си витае само там. Има нещо, което усещаш, че минава покрай теб, но знаеш, че не можеш да хванеш, нито да задържиш, знаеш обаче, че можеш да го почувстваш винаги.
Има нещо в жп гарите...
Колко ли куфари са минали оттам, колко ли подметки са крачили, колко ли хора са поглеждали часовника, пак и пак. И... Колко ли любов е пламнала по пероните, колко ли разочарование са видели купетата, колко ли трепетни очаквания помнят вагоните, колко ли са махащите за здрасти и чао ръце? Колко много история.
Има нещо в жп гарите...
Нещо умилително, положително, носталгично и тъжно. Мястото където можеш да видиш един и същи куфар щастлив и омърлушен, хем си е един и същ, но в единия случай заминаващ, в другия – пристигащ.
Има нещо в жп гарите...
Купето, това странно нещо, нещо което прилича на подвижно сепаре, нещо като малката стая, в която си поканил няколко непознати, чиито истории неминуемо ще разбереш. Почти никой не мълчи в малката подвижна стая, а дори и да го прави пак няма начин да не се замислиш кой накъде се е запътил и защо. И ако, все пак, разбереш виждаш колко много поводи да пътуват имат хората – работа, семейство, пътешествия, просто гости, житейски събития и куп други неща, които не ми идват на ум.
Има нещо в жп гарите...
И когато излезеш от твоята подвижна, малка стая, с куп непознати, срещаш непознати от другите стаи и... какво ли се случва там.
Има нещо в жп гарите...
М да!