Бяхме част от пръстта…
И пръстта ни излъга,
че никога няма
да видим небето…
А небето ни викаше,
скрито зад тъмното…
Вместо поздрав
ни пращаше дъждовете си…
А небето се питаше
има ли някой,
скрит под земята,
вкопчен в дълбокото…
Някой, от който
се раждат цветята…
Който изпива
водата от локвите
и заедно с нея
изпива звездите…
(небето понякога
зъзне беззвездно
и слънцето в облаци
крие очите си,
и тази безкрайност
прилича на бездна…).
Ние чухме гласа му…
И се пукнаха жадно –
като детски балончета –
нашите люспи…
И поникна трева –
тъй зелена и млада…
И цветя разцъфтяха,
и жито се люшна…
Нас вече ни няма…
Но следващо семе
от своята плът
ще родят цветовете…
То ще легне в пръстта.
И пръстта ще му шепне,
че никога няма
да види небето…

В.Димова
16.02.2014 г.