Short movies by Krasimir Marchev
Reality, madness or a parallel world?

В тях няма сложен сюжет. Няма подреден сценарий. Няма „сервиране на готово“. Това са микро ситуации, психологични, психеделични и визуални стрели, насочени към подсъзнанието, фантазията и емоционалността на гледащия. Провокации към собствено тълкуване на филма, към извикване на персонални емоции и интерпретиране. Тук има желание за по-различна и абстрактна комуникация със зрителите. Целта е да се въвлече всеки един човек да вземе участие, да го „вкараме във филма“, както се казва. И се получава изключително интересно! Защото колкото хора са гледали, толкова различни реакции получаваме. Ако 500 човека са натиснали „play, това е все едно си направил 500 различни филма. Истинска палитра! Истинска интрига!
Относно смисъла, логическата линия, подредбата... Няма такава! Филмите на Марчев са една амалгама от микро емоции, микро послания, микро светове, които се раждат в момента, в процес на непринуден разговор, без предварителна подготовка. Ключът са спонтанност, импулс, проблясък. Те са фундамента. Всичко останало е една стихия, която се завърта в главите и отминава в рамките на няколко часа.
Тук не се следва конспект и филмите не могат да бъдат дефинирани. Също като странното ястие, което всеки от нас е опитал поне веднъж в живота си. Не можеш да откриеш доминиращ вкус, не намираш логика в съчетанието на продуктите. Объркваш се от често шокиращата визия в чинията. Но споменът за ястието остава за цял живот. Това е като да ти сервират пържен скакалец парфе с розмарин.

Последният филм “Mother” („Майка“)
Също толкова стихийно, спонтанно и емоционално се роди. Странни, дори гротескни персонажи се завъртат в поредната микроситуация. Загатване на полова, социална, родствена принадлежност. Останалото отново е „хвърляне на ръкавица“ към зрителя.
Аз ще предложа моето тълкуване на „Mother”. Като участник в него имам леко предимство, знаейки, че влизам в образа на майката. До мен е синът ми. С това сценария се изчерпва. Всичко последващо е лична интерпретация, усещания, преживявания. Никой от нас участниците не знаеше какво се върти в главата на другия. Какво си представя, през какви емоции преминава. Авторът Красимир Марчев даваше само леки насоки. А тримата (аз, синът ми и Красимир) изиграхме свой собствен танц, нарисувахме свое собствено платно, забъркахме свое собствено емоционално блюдо.
На моят „екран“ се срещнаха Майката и Страха. И хем искаха да вървят на разстояние, хем се сливаха в едно цяло. Сляха се в нещо, което е толкова закономерно, а в същото време носи и патологичност. То е като диагноза, която съществува от край време и за нея няма прогноза и лек. Нарича се майчин страх. Онзи плътен нюанс на стихията майчински инстинкт.
През времето, в което майката отглежда своето дете, тя рисува удивителни знаци, пали предупредителни червени лампи, наставлява и брани своята рожба от опасностите. Страх най-милото да не бъде наранено, да не бъде отнето без време. Този майчин рефлекс постепенно вменява страх у детето, кодира поведение на „широки очи“ при вида на всяко по-високо стъпало. Ефектът, резултатът от този посят страх, обаче, след време се превръща в нож с две остриета. Или преминава в тотална фобия, патологична мнителност и несигурност по пътя напред, или в добрия случай се трансформира в оръжие, в борбеност за справяне с житейските предизвикателства и капани. Гаранция няма. Като че ли второто е все по-рядко срещано развитие (лични наблюдения и опит).
Основата на всичко това, обаче, се нарича любов. Тя е онзи двигател, онзи механизъм, който ръководи божественото творение, наречено МАЙКА. Любовта дирижира всички инструменти в душата и ума на майката. Любовта „разрешава“ прошката, саможертвата, дълголетната безусловна грижа. Любовта е оправданието, причината, „невинна!“, което пледираме в своя защита. Оправданието затова, че се страхуваме.
Тя, Любовта!

Автор:
Мария Стоянова