На разходка из Родопите, спускам един склон с вековни елови дървета и ливада гъста като килим. Срещнах този старец и реших, че трябва да го снимам, привлече ме тъжния му поглед и гъстата му брада. Трябваше да го заговоря и да поговорим поне малко за да се отпусне и да е естествен.
- Добър ден дядо, как си?
- Добър ден чедо, малко съм кахърен, четири дни търся коня си и не знам къде е. Ти от къде идеш, да не си виждал един червен кон? - и ме погледна с широки очи очакващ добър за него отговор, а аз само си мислех, как ще се получи един страхотен портрет.
- Не, не съм виждал такъв кон.
След като му казах той наведе глава и присви очи.
Поговорихме още малко и накрая реших че дойде момента да го попитам.
- Дядо имаш интересна брада, може ли да те снимам?
- Може чедо, снимай.
Апарата ми беше на врата, още когато го видях стареца и приближавах към него изкарах педесятката и я завъртях на апарата. Включих машинката, врътнах на 1.8 и се прицелих, стареца погледна в обектива всякаш преди мен още 100 човека са го снимали и си знаеше урока.
- А как се казваш дядо?
- Борис, като княза Бориса.
Направих четири бързи кадъра. Сега реших да покажа този :) Сигурно се чудите защо го пиша всичко това. Винаги когато погледна един портрет който съм снимал и чувам разговора с човека. Виждам очите му, чувам гласа му и за мен това е толкова ценно, колкото и самия кадър. Обичам да ги гледам в очите и да се взирам в лицето на портретите дълго време, обичам да си говоря с тях. :)