Танзания, близо до езерото Еяси. Обикаляме в черната нощ сред еднообразният буш за да търсим почти изчезналото племе Хадза.Малко след изгрев слънце, тъмни сенки изплуват сякаш от нищото. Бяхме ги намерили.Развълнувано се приближаваме и поздравяваме. Не реагират по никакъв начин на нашето присъствие, но са добронамерени и усмихнати. Съзирам подслони от треви и клони закрепени под дърветата.Млади жени подават дребни червени плодове нгуилаби на шепа млади мъже и момчета, които палят огън със специална пръчка и суха трева.Въглени и пламъци проблясват утринната тъмнина, ловците закаляват остриета и стрели в огъня в компанията на кучета и деца, а аз се мъча да си настроя фотоапарата.
Всичко се случва много бързо - плодовете са изядени,лъковете и стрелите са готови, огънят закрит и даже слънцето вече е изгряло. Те тръгват на лов, аз мятам раницата на гърба си и хуквам след тях.
Хадза са номади, ловци и събирачи и се местят от място на място в търсене на храна. Числеността им е по малко от 700 човека. Генетичните изследвания показват, че може би те представляват един от най-древните корени на човешкия род, на възраст над 100000 години. Езикът им също е изолиран и несходен с никой друг. Издават нещо като животински звуци с кликове, цъкания, пукания и напевки Живеят на малки групи с непостоянен състав, като по желание членовете им могат да се обединяват или разделят. Практически всеки човек може да живее и ловува, където пожелае. Хадза напрактика не претижават никаква собственост - не отглеждат добитък, не се занимават със земеделие, не са обвързани от време и пари.Последните истински свободни хора.