Потъваме. Потъваме в себе си дълбоко.

Едва се връщаме. Едва заспиваме.
Притискаме гърдите си, за да достигнеме сърцата си.
Едва затваряме очи, почти се доверяваме.
По дланите текат сълзи.

Едва говорим. Събуждаме се, изморени продължаваме.
Едва се усмихваме. Едва летим.
Едва се удряме. Едва горим,
но пожари правим, за да се изгорим.
Едва се лутаме, едва вървим.

След кого отново тичаме?
Парче от разпиляното сърце следим.
Когато сме сами-едва летим.

Животът почва да тече, когато спим.
Още по-малки. Още по-изморени. Още по-обичащи.
Едва разбираш, че когато спиш...
дланите са празни- никой не държиш,
събудиш ли се…

с чия любов ще се спасиш?



Радослав Гизгинджиев