“Имало едно време...
едно обезлюдено българско село...
В него, когато се събуждаш сутрин,
не знаеш какъв ден е.
Нито кого ще срещнеш.
Нито дали ще срещнеш някого въобще.
В мечтите си.
В съня си.

Според едно предание там, където сега е центърът на селото е имало голяма върба и под нейната сянка са пладнували по 3000 овце.
Нарекли селото Върбово.
Днес, от жителите на с. Върбово /без да броим махалите и кучето/ са останали толкова малко, че мога да ги изброя на един дъх.
Така или иначе в селото живее само едно куче-Мечо, което все чака своя стопанин, без да знае кой е той, и затова посреща всеки и всички с радостната си опашка, каракачанската.
И всички те живеят така: сутрин извеждат трите крави на селото, палят надвечер печките си и не броят дните и сезоните, докато сънят в който ние живеем се превърне в дим.”