Брегът ...!
„ ... И тук свършваше познатата земя”- би рекъл някой мой прародител, разказващ на децата или внуците си за онова прочуто негово пътешествие, довело го в чудни непознати земи и градове, срещнало го с много чудати хора, научило го на много нови неща ...
Е да де, ама ако не му се беше случило да се роди в балканската ни клоака ...
Пък и – друго ме вълнуваше ...
Усещах края.
Дори морето не искаше да прави прилив. Само мочурът в далечния пясък подсказваше, че приливът си го има, но за мен не ще се състои ... Не бях поканен. Не че това оловно сиво море канеше по принцип когото и да било, но мен определено не ме искаше тук. Даже не искаше да ме удави ...
Пясъкът студенееше.
Хората гледаха настрана.
Пейките пустееха.
Вятърът се бе мушнал в тунел и скришом циклеше докато отмина.
Единствени облаците рисуваха онуй що виждаха в душата ми. Сиви, рошави, монохромни, снимки, така и ненаправени. Показваха мислите ми в контрастни черно-бели кадри, после бързо и дразнещо ги прибираха със сиво безразличие. Изписваха въпроси, сърдити и тъжни, изискваха отговори, директни и ясни ...
Разбрах, че Краят не е за всеки ...
Краят трябва да си го заслужиш ...
За това се върнах ...