Седя пред църквата и прося за поминък.
Преди години имах чуден божи дар:
способен бях, далеч по-млад, и имах
талант за всяка болка да намирам цяр.

Бях вечно с хората. Лекувах ги от чума,
от рак, от морбили и от апендисит.
Лекувах сифилис и дупки от куршуми
и възкресих веднъж дори един убит.

Не съм пестил ни труд, ни пот солена –
на бунт за мен народът бе готов.
Чудак един с години ходи подир мене –
с хашиш в Багдад го излекувах от любов.

Бях натурализиран земен жител.
Щях да лекувам и до днес честит, ако
светото стадо – всепризнатите лечители –
не бе ме взело зорко под око.

В одежда пурпурна ме възкачиха на магаре,
надсмиваха се и ме сочеха със пръст.
Продаваха ме под тезгяха, от олтара,
ругаха ме и ме разпъваха на кръст.

Накрая почна силно да ми втръсва
да бъда вечно на човеците за смях.
Омръзна ми да мра и да възкръсвам
или, изглежда, просто остарях.

И оттогава не лекувам. И внимавам.
Знам всички тайни на живота и смъртта.
Ала избягвам да ги обяснявам,
да правя вино от вода, и да летя.



Илиян Троянски