Отново спирка... И за кой ли път
очите ми във локви се оглеждат.
Отлита в сивото небе димът,
а с него и последната надежда.

Смалява се по черното шосе,
умерено пърпорещ автобусът.
По лепкавата кал куцука псе,
пролайва гладно и към мен се спуска.

Уви, не мога нищо да му дам.
Едва ли му е нужна самотата.
И то – разбрало сякаш моя срам –
накуцва и изчезва във мъглата.

А аз, ограбен, невъзможно сам,
в протъркан куфар с панталон и риза,
потеглям през калта, огрян от плам
на нов и нелогичен оптимизъм.

Отново спирка... Тягостно, до смърт.
В мечтите ми – жена и керемида.
Щастлива обич, ти си тъжен път!
Докле те извървя – ще си отида!

Ясен Ведрин