Срещнах го, докато тичах една сутрин в парка близо до вкъщи. Той мина покрай мен и се отправи към скейт-съораженията. Започна да прави трикове, да се пързаля по рампите, при това с голяма скорост, което първоначално шокира и изплаши, а след това спрях, безмълвна и потресена изцяло, за пръв път виждах подобно нещо, не можех да помръдна от мястото си. В мен бушуваха контрастни емоции, стомахът ми се свиваше, целият ми свят се разтресе за секунди. Той ме следеше 1-2 минути и ме попита за часа, а аз несдържано изхвърлих вълна от думи, мили и емоционални. Попита ме дали бягам много.. аз смотолевих нещо. Помолих го, ако не е грубо, да го поснимам - той се съгласи и ми предложи да отидем заедно да вкъщи, за да си взема апарата. По пътя закачливо ме попита дали ми стиска да побягаме заедно, аз се сковах за момент, усмихнах се, той забърза темпото си неимоверно и ме подкани да започна да бягам.. Бягахме заедно до вкъщи, той сияеше, а след първоначалния шок засиях и аз. А хората - те ни гледаха с видимо отвращение, с погнуса - явно това им се струваше унизително?

Тренирахме, за жалост, само 3 дни заедно с Костя - той се върна обратно в родния си град. :)

Той е очарователен и е на 15.
А аз съм вече малко по-добър човек. (: