Под дървото старо на годините,
когато делниците избледнеят,
в огнищата ни самотата
от спомените огън ще запали.
От паметта – все още услужлива –
ще слизат бели сенки-силуети,
ще пърхат спомените – пеперуди,
с крилете си сребристо-светли.
От белези на рани по душата,
по улея от жаждата набръчкан,
разплакана сълза ще се изтича
и тихо ще се влива във очите.
Сами на себе си ще се усмихваме,
загадъчни във мислите дълбоки.
От съкровени, само твои тайни –
огънче блести и меко топли.
И няма да сме първи преоткрили,
достигнали до знаещи се истини,
че никога един живот не стига
до всичките звезди да се издигнеш.
Ще търсим пак – след толкова години,
сред сива пепел – звездните си мигове.