Нещо, на което бях тръгнал да помагам. Всъщност направо да настоявам. Задача, допълнително затруднена от деня. Неделя. Спомена за първия опит се загуби някъде дълбоко зад защитните стени на съзнанието ми. Цяла седмица кошмари мога да понеса, сигурно и съседите ще преживеят среднощните ми писъци. Но последствията за психиката ми в резултат на невинния въпрос „спиш ли?“ придружен със щипане на носа, дърпане на ухото и шляпане по дупето в седем сутринта явно са се сторили прекалено сериозни на по-умната част от подсъзнанието ми, та ясни спомени нямам. След няколко часово възтановяване с нови сили тръгнах на мисия, оптимистично въоръжен с Никоня и една петдесятка. (не рискувх с любимото ми 70-300 щото ако ме замерят с това ми ти нещо края може да е мъчителен, а и в къщи се спъвам в него). Та това е де. А, някъде беше станало дума че девойките си падат повече по Никоня...