...без една обувка, разказваше майка ми, когато съм била на 6, разревана, с подгизнали очи и мокър чорап, и със сърце, туптящо в зъбите, съм изсипала купчина думи, а майка ми една по една ги събирала и подреждала, за да чуе за този, който стои до оградата, за сивия шлифер и черната шапка, за мръсните пръсти и шамара след последния час, когато до теб няма никой никой, а дъждът се усилва и теб те е страх, че мама ще се кара за новата жълта рокля на бели цветя, цялата в кръв и петна, за обувката, удавена в мръсната локва, за това, че (...как може непрекъснато да си губиш нещата толкова си РАЗХВЪРЛЯНА!) и само повтаряш съжалявам съжалявам съжалявам, не плачи, мамо, ще намерим обувката, а роклята сама ще изпера, обещавам, ще стане както си беше, мамо, всичко ще бъде наред...