Клатушка се чадъра мил.
И чудя се какво го днес вълнува.
Дали,че клетника безкрил
не може да лети,нито да плува.

Забравен,дрипав,избелял-
самотник на пустеещият пясък,
той спомня си какво видял
през жарки дни и нощи с лунен блясък.

Нерадостен,незаслужен дял
чадъра стар забравен днес вълнува.
Нали над всеки беше бдял ?
Трудът му самота ли беше струвал ?

Тъжи,а морските вълни
с безкрайно тиха нежност го заливат.
Нашепват му,че идват дни
на време слънчево и пак щастливо.

Пак хората от лепкав зной,
от слънчевия огнен дъх ще пази.
Към него търсещи покой
ще бързат даже морните талази...

1965 г.
Стоян Ставракиев