Автор: dtv
Дата: 15-05-08 11:48
еее, доживях.нещо като отчет
Браво Влади, и аз така - за дългите сенки, душевните оргазми, планините и мечтите с разум
ей това ми се иска да ти оставя, тези дни четох, предполагам ще се досетиш чии са думите:
"... Непрекъснато се питам: кое ни движи нагоре, кое ни тласка към зловещите бляскави ледници? Защо гоним приоблачните зъбери, избирайки трудния ход срещу гравитацията? Само мечтите ли ни карат да пристъпваме инстинктите в поредната крачка към светлината, към бъдещето - най-бялото, което съществува...
Крачим от черното към бялото, там, където всичко е сиво. Чисто бялото не съществува - то само се ражда, както се ражда снегът високо в сивите облаци. Тъмно черно никой не е видял, защото то попива сивите погледи. Може би бялото е светлосивото, а черното е тъмносивото...? Затова и земята е сивокафява, а небето - сивосиньо, снегът е сивобял, дърветата са сивозелени, дори слънцето е сивочервено...
А хората са само сиви, сиви, повече или по-малко, като в еволюцията са оцелели най-сивите, понеже се сливат най-надеждно със сивата околна среда. Затова човеците се стремят към светлите снегове в панините. Там по-лесно ги забелязват на светлия фон на ледовете. Но тогава, лишени от защитния си основно сив цвят, те загиват под сивия поток от думии и погледи, насочени да възстановят баланса, да тушират контраста между тъмното и светлото сиво, да предпазят несвикналите на много светлина сетива. И отново всичко става нормално, тоест равно сиво... Оцелелите наричат това "възстановена хармония".
Понякога някои се разбунтуват и тръгват към най-светлосивото, към бъдещето на хората. Само мечтите могат да бъдат бели. А те искат смели мисли и чисти сърца! Искат приятелски ръце и светли, кристални души..."
"... Питаха ме дали се страхувам... Винаги съм изпитвал страх. Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете...? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните си. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт... "Живей докато умреш" - беше написал някой. Да, но как?... Ето, тук е страхът. Не от смъртта, а от "вярната посока".... Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто."
|
|