Автор: Amigo
Дата: 01-05-08 23:59
kali222, дълго е за обяснение
В началото на ноември 1876 г. в Гюргево пристигат 17 емигрантски дейци, които създават нов революционен комитет, под председателството на Стефан Стамболов. По конспиративни съображения заседанията се водят тайно и протоколи не се пишат. Революционерите са напълно единодушни, че въстанието ще се вдигне през пролетта на 1876 г., независимо от това дали е подготвено или не. Трябва да се използва благоприятния момент, когато въстаническите действия в западната част на Балканския полуостров още не са приключили. Създават се четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Не успява да се формира петият – Софийски револююционен окръг). Извън подготовката за въстание остават обширни български територии: Македония, Добруджа, Черноморието, Източна Тракия и т.н. За ръководители на окръзите са определени следните главни апостоли и поомщниците им: Първи (Търновски) окръг – Ст. Стамболов – главен апостол, с помощници Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев (Македончето); Втори (Сливенски) окръг: Иларион Драгостинов – главен апостол, с помощници – Георги Икономов, Георги Обретенов, Стоян войвода; на Трети (Врачански) окръг – Стоян Заимов – главен апостол, с помощници Георги Апостолов, Никола Обретенов и Никола Славков; на Четвърти (Пловдивски) окръг – Панайот Волов – главен апостол, с помощници Георги Бевковски, Захари Стоянов и Георги Икономов.
Надеждите на гюргевските апостоли са свързани с едно продължително по време българско въстание, което да постигне известни успехи срещу турците, след което се очаква намесата на световната общественост и главно на Русия. Първоночално въстанието трябва да обхване планинските райони, където се предвижда създаването на свободни територии с въстаническа власт. Важните балкански проходи трябва да се затворят за движението на турски войски. Замислени са 24 въстанически лагери по планиниските върхове, които да приютят жените и децата от въстаналите селища. За да се предизвика смут, е решено да се подпалят някои селища, между които Одрин, София, Пловдив, Търново, Русе, Шумен и др. Прекъсването на телеграфните връзки и разрушаването на част от двете жп линии на наша територия (Русе – Варна и Цариград – Одрин – гара Белово) трябва да попречи на турските войски бързо да се съсредоточават към бунтовните райони. Към края на 1875 г. Гюргевският революционен комитет се саморазпуска. Апостолите започват да се прехвърлят в страната, за да заемат поверените им окръзи и почнат подготовката.
Функциите на главен окръг са поверени на Първи (Търновски) революционен окръг но в процеса на работа това няма да се удаде на Стамболов и неговите помощници. По съображения за сигурност централен град на окръга става Г. Оряховица. В революционното дело се включват опитни местни хора: Иван Панов Семерджиев, братя Сидер и Вичо Грънчарови, Христо Донев, Бачо Киро Петров, Стефат Пешев, Цанко Дюстабанов и много други. В окръга пристигат поп Харитон Халачев и офицерът от руската армия Петър Пармаков. Организират се събрания, дават се инструкции, събират се данни, обсъждат се военно-технически планове. Апостолите обикалят околните села с цел да въстановят създадените от Левски революционни комитети. Ст. Стамболов обаче не си позволява голямо движение, защото е компрометиран от събитията през 1875 г. и затова се задържа в с. Самоводене. Набавянето на средства става от местни източници.
През март 1876 г. Ил. Драгостинов и Г. Обретенов пристигат в Сливен, където вече се намират Г. Икономов и Стоил войвода. В местността Куш бунар е изграден укрепен лагер. Тук са пренесени храни, оръжия, боеприпаси, медикаменти. Г. Икономов, който е от Сливен, преценява, че по-полезен ще бъде там, където не го познават, и заминава за Пловдивския революционен окръг. Различията между апостолите обаче не са преодолени: отпада решението за опожаряване на Сливен, не се приема искането на Ил. Драгостинов за масово въстание, надделява мнението на Стоян войвода за четническа борба.
Подготовката в Трети (Врачански) окръг започва през март 1876 г., когато в града пристига главният апостол Ст. Заимов. Обстановката обаче се оказва изключително неблагоприятна. За масово въстание не може да става и дума след удара върху комитетската мрежа през 1872 – 1873 г. Достига се до идеята за подготовка на голяма чета в Румъния, която да донесе оръжие за врачанските въстаници.
Още в края на януари 1876 г. апостолите на Четвърти (Пловдивски) окръг П. Волов и Г. Бенковски преминават замръзналия Дунав и веднага се отправят към своя район. Като помощници привличат З. Стоянов, дошлия от Сливен Г. Икономов и Тодор Каблешков. Енергичните ръководители смятат да подготвят и вдигнат едно истинско “общо въстание”. В това отношение ги подкрепят редица местин дейци: Никола Караджов, Васил Петлешков, Петър Горанов, Павел Бобеков, Кочо Честименски, поп Грую, Иван Арабаджията, Гене Телийски и много дрги.
Волов и Бенковски решават център на окръга да стане средногорския градец Панагюрище, който предлага по-добра възможност за нелегална дейност от Пловдив. В града е сформиран Подготвителен комитет, а по селата се възстановяват старите комитетски организации. Преценявайки таланта на ръководител, който притежава Бенковски, Волов доброволно му отстъпва мястото на главен апостол в Панагюрския революционен окръг. Правят се опити за закупуване на оръжие, но това се оказва много трудно. Затова се произвежда и местно оръжие: саби, щикове, черешови топчета и др. Шивачите изготвят униформи за въстаниците. Учителката Райна Попгеоргиева (Райна княгиня) извезва въстаническото знаме. Постепенно населението на Средногорието и Северните Родопи заживява с мисълта за предстоящото въстание. Духът навсякъде е твърде висок. Дейността на Бенковски, Волов, Икономов и съратниците им, които сякаш не знаят умора, подклажда борческото настроение и довежда до оня общ кипеж, наречен от Иван Вазов “пиянството на един народ”.
В разгара на подготовката апостолите от Панагюрския революционен окръг свикват тайно събрание на избрани представители от комитетите в местноста Оборище (14 април 1876 г. ). Присъстват 64 депутати от 55 селища на окръга. На този пръв народен парламент апостолите поискват специални пълномощия, защото се чувства нуждата от здраво ръководство. Обсъдена е и тактиката на предстоящото въстание. Решено е в борбата да се включи цялото мъжко население. Избран е главен военен съвет, който ще заседава в Панагюрище. Поради проливния дъжд заседанието продължава в централния град. Тогава се взема решението въстанието да бъде обявено на 1 май 1876 г., но ако възникнат непредвидени обстоятелства, може да започне и по-рано.
Благодарение на предателството на селянина Ненко Терзийски, турската власт научава за решенията, взети на събранието в Оборище. Към Панагюрище и Копривщицатръгват две турски потери, за да арестуват главните лидери и да обезглавят бунта. Привечер на 19 април 1876 г. Неджиб ага достига Копривщица, където е трябвало да залови Т. Каблешков и другите главни въстанически водачи. Поради опасността властите да задушат в зародиш предстоящата борба, на другия ден 20 април, съзаклятниците обявяват въстанието преждевременно, като нападат конака и убиват няколко заптиета. Неджиб ага и неговият отряд избягват. Т. Каблешков написва “Кървавото писмо” до апостолите в Панагюрище, в което се казва: “Братя, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на църковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците! Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте незабавно нашия пример не само в Панагюрище, но разгласете в целия окръг... “ “Кървавото писмо” е получено в столицата на Четвърти революционен окръг на същия ден – 20 април. Веднага Волов и Бенковски обявяват въстанието и в Панагюрище. Ахмед ага и неговият отряд, който е трябвало да залови апостолите, е посрещнат от град от куршуми и незабавно се оттегля. На централния площад се събират над 800 въстаници в униформи и с оръжие в ръка. Бойците се заклеват пред въстаническото знаме. Сформирано е Българско привременно правителство в Средна гора. Въстанието се вдига още същия ден в Клисура и Стрелча. Една чета от 200 конници, начело с Бенковски вдига на борба селата, западно от Панагюрище. За ден – два Средногорието пламва в бунт. Същото става и в Северните Родопи, където въстават Брацигово, Перущица, Батак и др. селища. За съжаление, не избухва бунт в големите градове Пловдив и Пазарджик. Не се изграждат предвидените укрепени лагери в планините, с изключение на лагера, създаден от Гене Телийски на връх Еледжик в Средна гора. Волов и Икономов с малка чета се отправят към селата на изток от Панагюрище и ги вдигат на борба.
Турската власт обаче реагира много бързо. Още на 22 април пада Стрелча. На 26 април е превзета Клисура. На 30 април идва краят на Панагюрище. Тук 1000 въстаници дълго отблъскват атаките на многократно по-силния враг. След превземането му градът е опожарен. На 1 май турците превземат и укрепения лагер на вр. Еледжик, подлагайки на заколение всички заловени българи. След много изпитания, придружен от З. Стоянов, отец Кирил и Стефо Далматинеца, Георги Бенковски преваля Стара планина и достига до Тетевенския Балкан. На 12 май в местноста “Костина” четиримата са предадени и попадат в засада. Тук намират смъртта си вождът на въстанието в Панагюрския революционен окръг. З. Стоянов се спасява по чудо, а другите двама са заловени.
Безпримерен героизъм проявяват въстаниците от селищата в Западните Родопи: Батак, Перущица, Пещера и Брестовица. На 1 май след ожесточен пристъп турците влизат в Перущица. Последните оцелели бунтовници се укриват в църквата и в училищната сграда. Обсадени и мъчени от жестока жажда, бунтовниците продължават отчаяната съпротива. Когато положението става безизходно, част от мъжете последват зловещия пример на Кочо Честименски и Спас Гинев, които убиват жените си и децата си и сами слагат край на живота си. Цветущото родопско селище е превърнато в димящи развалини и открито гробище. Броят на въстаниците в Батак достига 1100 души. Разумното предложение на Петър Горанов жените и децата да се укрият в близките гори не е прието. На 1 май ордите на Ахмед ага Баруталията влизат в Батак. Повярвалите на обещанието, че доброволно предалите се ще бъдат пощадени, са хладнокръвно изклани. Големи са ужасите в претъпканото с хора училище, където всички са избити, а укрилите се в мазето батачени са изгорени живи. Няколстотин души са изклани в църквата. Градът е напълно изгорен. От цялото население на Батак са пощадени само няколко десетки момичета и момчета, предназначени за потурчване и попълване на харемите на турските големци. В Брацигово 1300 въстаници успешно отблъскват пристъпите на 18000 турски войници и башибозук. Когато бунтовниците отказват да се предадат, местните чорбаджии вземат инициативата в свои ръце. На 6 май те предават градеца на турците срещу обещанието да не го опожаряват. Следва масово избиване на жени, деца и старци. В. Петлешков е заловен жив и жестоко измъчван между два запалени огъня, но успява да погълне отрова и умира.
Спасена от чорбаджиите е Копривщица, след като градът е напуснат от бунтовниците. Четата на П. Волов и Г. Икономов се отправя към Балкана, като непрекъснато е преследвана и накрая разпръсната. Т. Каблешков е заловен и се отрявя в Габровското полицейско управление. П. Волов и Г. Икономов достигат до Бяла, Русенско, където са предадени и при опит да преплуват придошлата Янтра, се удавят.
В Търновския революционен окръг властите научават за събитията в Южна България още на 21 април. Предприети са извънредни мерки за сигурност. Полицията пристъпва към ненадейни обиски и арести. Независимо от това, на 25 срещу 26 април в Г. Оряховица е проведено тайно събрание, което решава въстанието в Първи революционен окръг да бъде вдигнато на 28 април 1876 г. Но турската власт проваля заплануваните действия. Заловени са изпратените от Русе 30 каруци с оръжие. Арестувани са Г. Измирлиев, Ив. Панов Семерджиев, Ст. Пешев и др. Ст. Стамболийски не успява да напусне Самоводене.
Все пак въстанието в Търновския революционен окръг е обявено в селата на запад от централния град: Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Русаля, Вишовград. На 28 април в с. Мусина пристигат поп Харитон Халачев, Христо Караминков, Петър Пармаков, Христо Донев. От околните селища се събират 200 въстаници, като само бачо Киро Петров води 100 души от Бяла черква. По пътя към Балкана четата спира за кратък отдих в Дряновския манастир. Тук обаче е застигната от турски военни части и трябва да приеме сражението. От 29 април до 7 май четниците отблъскват всички атаки на врага, превръщайки манастира непревземаема крепост. А срещу тях се съсредоточават 11000 войници, които обстрелват манастира и с оръдия. На 1 май четата е сполетяна от нещастие: избухва бурето с барут и ослепява войводата поп Харитон. Ръководството поема П.Пармаков. На 7 срещу 8 май оцелелите въстаници правят опит за излаз; някои от тях се промъкват през плътния турски обръч, но повечето са заловени и убити. Бачо Киро е пленен, съден в Търново и обесен.
Когато Габровският революционен комитет научава за въстаниците в Дряновския манастир, взема решение за незабавно обявяване на бунта. На 1 май в Соколовския манастир се събират 219 души, начело с търговеца Цанко Дюстабанов. Четата се отправя към севлиевските села, където вече са въстанали Кръвеник и Ново село. На 3 май четата освобождава за няколко дни с. Батошево. На 9 май турците овладяват Кръвеник, а на 10 май – Ново село. Десетдневната героична обрба на Габровската чета е прекратена. Последните боеве се водят на 11 май в Балкана, където четата е разгромена. Раненият Ц. Дюстабанов е съден в Търново и увисва на бесилото заедно с Бачо Киро.
Приблизително по същото време е разгромена и тревненската чета от около 50 души, начело с войводата Христо Патрев. Тревненските чорбаджии срещу откуп спасяват града от опожаряване.
Както в Търновския, така и в Сливенския революционен окръг превес взема четническата тактика. На 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстание в Сливен, но се събират твърде малко на брой бунтовници, с които главният апостол и помощник му се отправят към въстаническия лагер в Куш бунар. Тук вече е събрал чета Стоил войвода. Четата непрекъснато е преследвана от турски потери и води няколко сражения. Загиват Ил. Драгостинов и Г. Обретенов, а по-късно пада убит и Стоил войвода. Малкото оцелели въстаници са заловени от турците. Заради подкрепата, която оказват на бунтовниците, жителите на с. Бояджик са масово изклани.
На 24 април известието за започналото въстание в Южна България достига до Врачанския революционен окръг. Ст. Заимов обаче стои твърдо на позицията, че въстанието трябва да започне на 11 май. Чака се голямата чета от Румъния с нужното за бунта оръжие. Едва на 18 май, когато става известно за преминаването на Ботевата чета, е обявено въстание в Враца. Събират се няколстотин зле въоръжени бунтовници, но те бързо се разпръскват, научавайки, че към града настъпват силни турски военни части.
Априлското въстание от 1876 г. обхваща и незначителна част от македонските земи. На 8 май на борба се вдигат селяните от Разловци. Образувана е малка чета, начело с Димитър Попгеоргиев – Беровски. Разловската чета води няколко тежки сражения с последващите я потери. Повечето от четниците загиват, а оцелелите са пратени на заточение. Чежду спасилите се е и войводата Д. Беровски.
Във връзка с въстанието активизира дейността си в Западна Тракия и Родопите Петко Киряков (Петко войвода). След като не успява да се включи активно в въстанието, П. Киряков се отдава на спасителни акции, измъквайки от сигурна смърт много бунтовници от въстаналите райони.
Въстанието вече затихва, когато на българска земя стъпват три чети.
Първата от тях е на Христо Ботев. Той събира 205 души четници, след като разбира за решенията на Гюргевския комитет. Те се качват на австрийския параход “Радецки” от различни пристанища, предрешени като градинари. На 16 май на борда на “Радецки” се качва и Ботев. На 17 май корабът наближава българския бряг при Козлодуй. Ботев връчва на кап. Енглендер един ултиматум на френски език, в който излага причините, наложили промяната на курса на “Радецки”. Четниците слизат на родния бряг. Те се закълнати от поп Сава Катрафилов и се отправят към Врачанския Балкан. Очакванията за масово надигане на населението не се оправдават. На 18 май четата води тежко сражение на възвишението “Милин камък”, където падат 30 четници, между които знаменосецът Никола Симов – Куруто и поп Сава Катрафилов. На 19 май при Веслец са дадени нови жертви. На 20 май четата достига района на върховете Вола, Околчица и Камарата. Преследвани от редовна войска и черкезки отряди, бунтовниците нямат възможност да си отдъхнат. Боят продължава през целия ден. Привечер битката е прекратена. Именно тогава вражи куршум слага край на живота на войводата, революционера и поет Христо Ботев. Водачеството на намалелите четници поема Никола Войновски. На 21 май при Лютиброд четата води тежко сражение. Тук загива Г. Апостолов. Въстаниците се разделят на няколко малки отряда и се разпръскват. Накрая загива и Н. Войновски. Н. Обретенов и мако на брой живи четници са заловени и пратени на заточение. Отзвукът от героичния 100 – километров път на Ботевата чета в Европа е голям.
В България преминава и малката чета на Таньо Стоянов (20 души). Бунтовниците преминават Дунава при Тутракан и веднага тръгва към Балкана. Подкрепления не получават отникъде. На 25 май четата води тежко сражение при Кардам. Последният й бой е на 27 май в региона на р. Черни Лом, където пада войводата Т. Стоянов. До геройския си край тази малка чета изминава близо 200 км път.
По време на Сръбско-турската война от лятото на 1876 г. в доброволческия отряд на Филип Тотю се сражава и Сидер Грънчаров. На 12 юли 1876 г. начело на 50 четници той навлиза в България. След доста битки четата се разделя на няколко отряда. На 31 юли С. Грънчарон загива. Избити са и голяма част от хората му. Няколко души са заловени от турците. Това е последната проява на въоръжена борба, започнала с пукването на първата пушка в Копривщица на 20 април 1876 г.
|
|