Автор: J0R0
Дата: 11-10-12 17:34
Амулет. Някаква вещ с история. Скъп спомен или нещо подобно...
Аз имам.
Тези продупчени 50 стотинки, емисия 1988.
https://photo-forum.net/static/forum/2012-10/usrh6737.JPG
(Реших да споделя, защото се размислих по повод една друга тема за свободата и възможностите)
Беше лятото на 89-а, гласност, перестройка, указ 56 и други такива, а аз вместо като буден студент да се включа в тия ми ти работи, с група приятели съм отишъл на море. Китен.
Тогава се ходеше с едни карти в едни бунгала, пред които днес дори и най-оплюваните хотели (виж темата за Фотоваканция 2012, бях на тази Фотоваканция и мога да направя сравнението) са си направо лукс.
Та "смяната" е вече към края си, но ние сме изхарчили всичките си пари. Има къде да спим още 3-4 дни, но няма какво да ядем, за пиене да не говорим. Глад. Като през войната.
И тогава не помня на кой, може и на мен, му хрумва великата идея да направим улична банда. Нещо като Бременските градски музиканти. С други думи - да просим. С още по-други думи - изкуството да слезе при народа, както казваше бай Тошо. От голямата сцена - на улицата.
Не че преди не сме свирили тук и там, но баш по тоя начин - не.
За гаджета, да, за пиене, да, но за пари - не.
Китари имаме. Флейта. Устна хармоника. Дайре. Стигат.
Репертоар ще скалъпим някакъв, да не сме банда от вчера.
По-стари сме дори от "Оркестър без име", само дето го няма нашия Миташки да ни предложи храна и по някой лев.
Иначе умеем всичко.
Не сме аджамии, както преди няколко години, в гимназията, когато за първи път се качихме на на сцената.
"Качихме се" е метафора, защото сцената беше столовата на Инфекциозна болница и никъде не сме се качвали, ей така между масите.
Бяме подготвили няколко балади на Саймън и Гарфънкел.
Майката на един приятел работеше там и говорила с Партийния секретар, той позволил. Обаче с условие.
Не ги знае кви са тия Саймън и Гарфънкел, прогресивни младежи ли са, що ли са, но задължително трябвало да се почне с нещо руско. После нещо от Ален мак, пък накрая тия Саймън и Гарфънкел.
Разбира се, почнахме с една червеноармейска (още я помня цялата). После изкарахме една за Луис Курвалан, наричан тогава по телевизора Корвалан, вероятно по партийно-идейни причини. Лучо, папа Лучо, приеми ни, ние ще ти бъдем синове... лесно не се стига до Голямата сцена, я. Никой не ни обръща внимание. Хората едът и пиьът (с ударени на последните срички), беше някакъв празник.
Викаме си - така е то, ама като чуят Саймън и Гарфънкел, всички ще станат на крака.
Да, ама само така си викаме. На акъла.
Публиката не се трогва нито от Саймън и Гарфънкел, инто от червеноармейските победи, нито от трагичната съдба на Луис Курвалан, наричан за по-благозвучно Корвалан.
По едно време иде някакъв чичо и вика, абре деца (с ударение на първата сричка), вие само ще дрънчите ли цел ден или ще изпеете нещо, знаете ли я тая за Сладуно моме?
Еми, знаем я, отначало се споглеждаме плахо, после като се поотпуснахме и айде льок-льок ли ли льок, Илията с килията... изобщо напипахме пулса на публиката, както се казва. Или пулса на времето, как беше... може би вкусът на времето.
Та оттогава можем! Всичко каквото си требе.
Но тоя път викаме, компромиси с Голямото изкуство нема да правим.
Никакви.
Само блус, рок и кънтри.
Свирим си ние на центъра на Китен, в 7-8 вечерта, а пред нас една шапка (доскоро беше в студиото, черна една такава, разни мацки се снимаха с нея, ма изчезна някъде, Василе ти ли я изхвърли?).
Хората минават. Радват се. Някои пускат стотинки. Други ни гледат накриво. Шарен свят.
Наши приятели минават, уж като непознати, хвърлят демонстративно, да зарибяват. После им ги връщаме.
Хармониката вие, все едно че самият Боб Дилън я надува.
Васко Кръпката го немаше още.
Накрая на вечерта броим стотинките и не можем да повярваме на очите си. Цели 46 лева и някакви дребни. Половин заплата. Една трета нека да е :)
Облакът (за по-младите, които не знаят - 50 мастика + 50 мента) е 90 стотинки. В заведение.
Социализъм.
Развит.
Щастие.
Парите не можем да ги изпием. Много искаме, но не можем.
Напъваме се, напъваме се, но няма как, ще останат и за следващия ден, че дори и за хлюб и лютеница.
А някой, взел че пуснал пробити 50 стотинки в шапката.
Келнерът не ги иска. Не били пари. Чудя се кой ли пиян шлосер и от какъв зор ги е продупчил. Една мента по-малко. Но - млъкни сърце. Закачих си ги на ключовете и от тогава са си там.
И някъде към шестия-седмия облак ме спохождат едни прозрения, едни просветления.
Че светът е голям и спасение дебне отвсякъде.
Че животът е кратък, а изкуството вечно.
Че парите са тор, върху която разцъфват красивите цветя на изкуството.
Че на въпроса "ту би ор нот ту би", правилният отговор е "лейди би" и ей такива ми ти работи...
|
|