Автор: georgi969
Дата: 03-08-11 13:08
Жителите от Вургари, Пиргопуло, Блаца, Маджура, Резово, както и от съседните им гръцки села Стефаново, Каланджа, Кости, Бродилово и др. носят името нестинари. Със своите вярвания и обредност нестинарството е особена секта, ако не и отделна религия, малко известна и непризната официално. Последователите й не са организирани, нито пък имат амбицията да създават свои едноверци. Но те са фанатично привързани към своите вярвания и обреди, които ни напомнят демоническите религиозни оргии на старите тракийци. Под нестинари в М. Търновско разбират хора, които скачат по огъня. Скачането по огъня е най-характерният акт на тоя култ, в който централна фигура заема Св. Константин. Очевидно, касае се за някое всемогъщо езическо божество, стояще по-горе от Светата Троица и прекръстено с името на християнския светец Св. Константин, който въплоцдава доброто и злото и направлява човешките съдби. От разположението на Св. Константин — на Светока, зависи земното благополучие или злощастие на не-стинара. Който строи къща или заорава нива, който пие вода от неизвестни кладенци и пр., без да е поискал позволение от сестрата на св. Константин, той си навлича гнева на Светока. Светокът се явява само на сестра си — една стара жена, която допреди две години живеела в село Маджура. Облечен в бяла риза и окичен с три наниза жълтици, той сяда на специално за него приготвен стол и прокобява бъдещите злощастия, които има да сполетят селяните. Сестрата пък съобщава прокобяванията на Светока, като за всеки въпрос или отговор получава приношение в пари или в натура. Ония, които са си навлекли гнева на Светока, се преследват от разни чудовища: топаци, устрели и пр. Бивол, който се удави в реката, става на топак: огромно чудовище, което пие кръвта на хората. Устрел пък е ширококрила птица, която също пие кръвта на хората. Устрелът се ражда, когато се строи къща, без да се изоре почвата и без да се вземе изин от сестрата на Св. Константин или когато се убие турчин, без да се промуши с нажежен шиш. Денем устрелите и топаците обитават водите и пустите места, а ноще слизат по селата. Затова нестинарите не бива да преминават нощно време реки, догдето не са пропели петли. Има води, които принадлежат на Светока, затова от тях не бива да се пие вода освен в деня на Св. Константин. Такива кладенци се покриват с гладки плочи, които се откриват само тоя ден.
Петър Ангелов разправяше, че свещеникът от Пиргопуло — едно младо, доста възприемчиво попче, което ходило и в Цариград — прекарал една такава „вода на Св. Константин” през градината си, насадена с чушки. Като научили за това селяните, обзети от суеверен страх, решили веднага да го убият. С мъка попчето успяло да умилостиви раздразнените селяни, като им обещало тържествено да повърне водата.
Що за комити могат да бъдат едни хора, които не смеят да излизат нощно време вън? Веднаж, преди въстанието, Петър Ангелов устроил на смъртната дружина от село Маджура една такава игра. Дружината пътувала за Резово и трябвало да мине Маджурската река. Като стигнали брега, войводата дал заповед да се мине реката в сгъстен строй. Когато всички селяни били във водата, двама четници, нагласени от войводата, съблечени предварително по долни дрехи, моментално хвърлили наметалата си, плеснали силно с пръчки по водата и извикали колкото ги глас държи: топак!Настанала страшна бъркотия. Едни от селяните се гурнали във водата, други с изплашени викове минали отсреща и хукнали по разни посоки. „Сгъстеният строй” в една минута се обърнал в разсипан и войводата останал само с няколкото си четници.
Чак на другия ден селяните могли да се съберат на мястото, откъдето били потеглили.
— Къде бяхте? — запитал ги Петър Ангелов.
— По-напред като ти говорехме, че има топак, ти не вярваше. Сега видя ли с очите си? — отговорили те.
Напразно войводата се мъчил да ги убеди, че той е устроил тая игра, за да ги престраши и да им докаже, че топаци и устрели има само в техните глави.
Най-големи празници на нестинарите са: Голям Св. Константин и Малък Св. Константин. През тези два деня в годината става скачането по огъня. Целта на това скачане е, първо, да се умилостиви Светока и, второ, да се види кому Светока помага и кому — не. Този, който се ползува с благоволението на Св. Константин, него огънят не го пари.
Ето как ставала тази церемония. На един харман се на-клажда огън от 15—20 кола дърва. До хармана са събрани всички нестинари, мъже и жени. Щом огънят се запали, тъпани и гайди засвирват песента на Св. Константин, а мъжете и жените почват да се наливат с най-силния спирт, какъвто
може да се намери при бакалите в Ахтопол и Ениада. През това време до огъня въртят закачена на едно дърво иконата на Св. Константина, обкована със сребро и с увиснали по нея синджири. Под оглушителния шум на тъпаните и гайдите иконата продължава да се върти, а нестинарите пият, догдето огънят прегори и стане на жар. Зашеметени от спирта, от шума на тъпаните и от непрекъснатото въртене на иконата, в която са втренчени всички погледи, нестинарите почват да се чувствуват прихванати от Светока. Свирните моментално прекъсват и настава мъртва тишина. Прихванатите моми — тях най-напред прихващал Светокът — почват да скубят косите си и да блъскат главите си, където завърнат. Това лудо блъскане на глави и скубене на коси трае, догдето се прихванат от Светока повече хора. Неприхванатите стоят с наведени глави и с очи, устремени в една точка, и викат под такт „кю-кю”. Когато Светокът прихване повечето, нестинарите подскачат до огъня и всички едновременно, при усилено биене на тъпаните, се хвърлят боси в огъня и няколко пъти кръстосват огнения харман [1]. След няколко часа всички се събират до мястото на огъня и с иконата начело тръгват да срещнат нестинарите от съседното село. При срещата двете икони, носени от селяни, се покланят една на другата и онова село, иконата на което е по-голяма, се признава за „по-голямо”. „По-малките” селяни отиват на гости при „по-големите” и там се започват отново гощавки и пиене. Гощавките траят до другия ден. Тогава „по-големите” селяни изпровождат „по-малките” до мястото, откъдето са ги взели. Оттук нестинарите потеглят към селския параклис, поставят там иконата на Св. Константин, тъпаните и гайдите и си разотиват. В параклиса — по-скоро капище, което съществува наред с черквата —
се пази само една икона — на Св. Константин, тъпаните и гайдите.
От началото и до края церемонията се ръководи от селския свещеник. Запитан веднъж попа от Пиргопуло, защо участвува в тия диви и нехристиянски обреди, отговорил:
— Аз съм заставен да правя това, да се преструвам на нестинар и да ръководя скачането, защото иначе не бих могъл да стоя в селото.
Христо Силянов
Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
|
|