Автор: nomadsl
Дата: 27-01-11 15:23
Игра на асоциации или втори закон на термодинамиката.
Всеки или почти всеки знае значението на този закон на термодинамиката. Преди няколко дни се бях замислил, дали въпросният закон може да се изрази чрез прост и адекватен символ. Реших, че такъв изключително подходящ и точен символ може да бъде изображение на змия, захапала опашката си. Всъщност изображение на змия или дракон може да срещне в почти всички митологии. Характерен и задължителен атрибут на същите тези митологии е появата на един персонаж-приказен герой, който храбро се хвърля в борба с чудовището и го побеждава, отрязвайки му главата. С тази историческа победа въпросният герой и неговото потекло бележат нов възходящ цивилизационен импулс на обществото породило тази митология.
От тези размишления искам да прескоча към това, което е отвъд прозореца и често е наричано - действителност на българския политически театър. Афоризми от типа, че животът е сцена, а ние - актьори в нея, присъстват от много време в общественото говорене. За съжаление, отвъд играта на думи, конкретният смислов контекст е поетично неопределен.
Тук ще се опитам да направя кратка проекция на дейността на българския политически театър от гледна точка на втория закон на термодинамиката. Всеки знае, че за да заредим една батерия, тоест за да повишим разликата в нейните потенциали или между плюса и минуса и, трябва да намалим разликата в нечии други потенциали. Например да намалим разликата в нивата на два водни басейна или температурната разлика на две среди, или кинетичната разлика на два импулса. Смисълът на цялата тази гимнастика, при която в глобален план не се печели нищо, а само има загуби по трасето е да изградим някаква качествена локална диверсификация. Тази диверсификация, която за краткост можем да наречем синтез е построена за сметка на някаква по-далечна деструкция, в някакво отдалечено и неважно за нашите приоритети място. В най-общ смисъл ако отъждествим изграждането на една цивилизация, като диверсифициране на локални потенциали или повишаване на нивото на сложност, то това въпросната цивилизация гради за сметка на някакво изразходване на русурс, разграждане, понижаване нивото на сложност някъде, по презумпция отвъд цивилизационния хоризонт място. Този цивилизационен хоризонт непрекъснато се отдалечава и ако преди сме мислели за чиста къща, чиста улица, впоследствие за чист град, то сега говорим и за чиста планета. Нищо чудно след време да се мисли и за чиста галактика.
Връщайки се към наблюденията си за българския политик от гледна точка на термодинамиката, бих казал, че той се движи в плоскост, изцяло неадекватна за нивото на достигнатата цивилизация. С една дума неговият цивилизационен хоризонт е твърде тесен и обикновено обхваща единствено неговата личност или личен приятески кръг. Българският политик може да разруши улицата, за да изгради своята къща, може да разруши града, за да построи своя квартал. За да може да построи своята лична структура, българският политик се стреми да разруши максимално всички външни надграждащи цивилизационни образувания, които са чужди и извън неговия личен цивилизационен хоризонт. Затова видимото лице на българския политик е разрушително. За наблюдател извън неговия хоризонт той изглежда зъл и деструктивен. Стреми се да превърне качеството в количество. Тъй като по стечение на обстоятествата неговото интелектуално ниво не е високо, той се опитва да раздроби околните структури до размера на неговите глътателни възможности. С материалния аспект на цивилизацията българският политик има по-малки проблеми. Посредством законодателни действия и бездействия той съумява да я придобие. Въпреки, че и там желанието му да обсеби всички приходи и да концентрира в себе си всички разходи, започва да придобива дуалистичен характер.
Значително по-голям проблем обаче остава неподвластността на духовната компонента на цивилизацията. Затова българския политик се опитва да я низвергне, обезличи и прелъсти. Опитва се да превърне поезията в реклама, театъра в кабаре, кабарето в чалга кръчма, а кръчмата в публичен дом. Тъй като неговото его и неговото мъжкарство е пропорционално на безграничната му лакомия, българският политик непрекъснато се опитва да превърне музата в метреса и от сцената да я заведе в хотелската си стая. Същевременно той не желае да губи парите от наема на стаята и затова става собственик на хотела, така както е станал и собственик на театъра-кръчма.
Да градиш себе си, като разграждаш средата си е тъжно занимание. Българският политик го чакат тежки прозрения, че има в леглото си курва, а не актриса, но всяко нещо с времето си.
А на тези, които взирайки се наоколо не виждат нищо освен сивата, мръсна и омерзена кръчма сред сив, мръсен и омерзен маскарад, където всички и всеки е поставил пред себе си етикет с цената... и процентите сезонна отстъпка... им пожелавам да отидат в Народния Театър и да гледат “Вишнева градина” на Чехов, постановка на Крикор Азарян. Надявам се това да бъде техният истински ТЕАТЪР и да провидят как безнадеждността и надеждата се преплитат, както уродливостта и красотата. Защото всички ние носим гените на бащите си и както няма нищо ново под слънцето, така и нищо ново не е, като старото. Трудна е задачата на митическия герой да отреже главата за змия, която е захапала опашката си без да разкъса обръча на цивилизацията, но не е невъзможно. И се надявам този Театър да превърне капката мастило, с която пиша този текст в капка надежда.
|
|