Автор: acnapyxcku
Дата: 19-07-10 15:42
Картинки от България
Елена Никлева
Всяко лято се връщам в България като дете при майка си. Нали така ни беше учила преподавателката по литература в Немската гимназия – че майката и родината са свързани, че обичта към майката е обич към родината и обратно. Все си казвам, че майката-родина този път ще ме приласкае да остана завинаги. Че ще ме чака с отворени обятия. Че ще ми предложи добра работа и всичко най-добро. Но майката сякаш не ме иска и ме отблъсква като мащеха. Ето как ме посреща.
"Имам една декларация за Вас”, казва тържествуващо съседът, гледайки ме право в очите. "Хубавичко я разгледайте, всичко трябва да си кажете – адреси, пребивание. Въведоха пак домовите книги, а аз съм домоуправителят“, уточнява скромно той. Случката се развива в провинцията, там имаме малък имот. Гледам и не вярвам на очите си - в декларацията освен всевъзможни въпроси за собственика, наемателя и дали в имота има кучета или котки, има графа "живеещи със собственика и връзката му с него“. "Временно пребиваващи над 1 месец“ - моля? От мен се иска да дам отчет на съседа домоуправител, дали мъжът, с когото съм, ми е "законен“? Ами ако не ми е? Ще ме даде ли съседът на другарския съд за битово разложение, нали така се казваше едно време? Да декларирам приятелите си от чужбина, стояли повече от 30 дни? Имената им? Ами ако не ги декларирам? Ще си покаже ли съседът главата на 31-вия ден през балконската стена, за да каже – "аз ги броих дните и знам кой е влизал у вас, защо не декларира истината?”
Коя година сме? 1970? Или 2010? Не съм виждала такива домови книги никъде по света. Кой си позволява да се намесва в моя частен живот, в неприкосновената сфера на частната собственост, в онова нещо, неслучайно наричано някога "мой дом моя крепост“. Защо няма дебат в обществото по тази тема? Къде са журналистите? Каква е тази полицейщина? Или има някакво дълбоко недоразумение в комуникацията на въпросния нов закон за етажната собственост? В нескритата тържествуваща радост на съседа виждам
Сянката на комунистическия домоуправител
Защото той е същият и със сигурност е бил домоуправител и при комунизма. Усещам го ясно – как ни гледа нас различните, как подслушва зад вратата, зад шпионката, или зад балконската преграда. Не стига, че сме софиянци, ами и живели в чужбина, как не понася нашата свобода и особено моята – на еманципирана жена. Ние не се интересуваме от него, но той се интересува от нас и смята, че има права върху нас. "Няма да си толкова независима и неприкосновена, колкото си мислеше“, сякаш ми казва той тържествуващо, неговата, не моята философия е победила.
Формулярът, който тържествуващо ми връчи сякаш е изваден от прясната пепел на миналото, препотвърждаващ правата на домоуправителя върху нашия частен живот. Сякаш беше вчера, толкова близко е миналото и аз си спомням изведнъж с тръпки по гърба нашата някогашна домоуправителка в центъра на София, как звънеше на вратата, как гледаше с претърсващи очи навътре, навътре в нашия просторен апартамент, да не са скрили нещо безпартийните ми родители. Много ме беше страх от комунистическата домоуправителка, все имах чувството на вина пред нея. Вината на безпартийния произход? Нямаше частна сфера тогава, нито неприкосновеност на дома, никъде, никъде не се чувствах защитена.
От обясненията на ресорния министър по телевизията разбирам, че въпросният закон цели собствениците да се сдружават и кандидатстват за субсидии за саниране на кооперациите и че личните данни на хората щели да бъдат защитени. Защо тогава домовата книга напомня на полицейска адресна регистрация? И не го ли разбират провинциалните домоуправители точно така - като полицейска мярка и право на надзъртане в чуждия живот? Като право да извадят старите-нови формуляри? Има ли стандартизиран образец какви въпроси могат да се задават? Какво означава лични данни – само няколко числа, само ЕГН? Целият ми частен живот е защитен – включително с кого живея, кой ме посещава, как се казват приятелите ми, дори и да ми гостуват повече от месец.
Когато се въвеждат такива мерки – домови книги и домоуправители, дори и с най-доброто намерение, дават ли си сметка техните автори, че събуждат стария още неразграден манталитет? Че е много-много тънък, още неустойчив е ледът на така наречената демокрация, ако стъпим по него, както в началото на зимата, ще се пропукат крехките пластове и ще пропаднем в студените тъмни води на старото мислене. Само 20 години са минали. Живи са хората със старото мислене, а и манталитетът понякога се възпроизвежда дори в младите поколения. Подслушването, следенето, надничането, не просто през балкона, но в чуждия живот, може лесно да получи крила с новите домови книги и новите-стари домоуправители. Никого ли не смущава това освен мен? Никой ли не държи на своята неприкосновеност? Защо не чувам дебат по темата? И отново – къде са журналистите?
Размишлявам над формуляра, гледам го, показвам го на хора и в мен се загнездва това усещане отново, да го наречем по модерному Big Brother, усещането че съм не просто наблюдавана, а че, както беше при комунизма, не съм защитена дори от стените на собствения дом. И тогава едно друго изненадващо желание ме обзема – да го продам този имот, тази частна собственост, която сякаш не е частна, или поне такова усещане се създава. Не е ли опасна тази игра с
Ерозиране на частната, личната собственост?
Със своеобразното й "деградиране“ до етажна собственост, или поне така сме я разбрали, или така са ни го обяснили този закон, или поне такова усещане се създава, но аз не искам над мен да бди домоуправител от комунистически тип!
В София ме чакат не с букет от рози, а със сметка от парното. 1 000 лева! 1000 лева? Нали бях в чужбина, нали радиаторите са спрени, нали миналата година пак плащах, въпреки че ме няма, но те лихвите са се натрупали и сякаш една постоянна сума се поддържа, от която няма отърваване. Какъв собственик съм аз, питам се пак, като не мога да си затворя вратата, като не мога да си врътна кранчето, като не мога да си спра не само водата и тока, но и парното. Парното - тази дума, която не спря да се върти в българското публично пространство 20 години, парното-плашило, от което не можеш да се откажеш, последния остров на несвободата. Фидел Кастро взе да пуска дисиденти, но ние нямаме право на избор и не можем да се разделим с парното, последното крепостничество, като в религиозния брак "докато смъртта ни раздели“.
И тогава същото издайническо чувство ме обзема - да го продам този имот, да се отърва от тези разходи и тегоби, от тези тежести, които повече не мога да нося, да се обърне майка ми в гроба, да предам майка си (и родината, нали така?). Кой ни тика нас, разпръсналите живота си в различни държави, да продаваме собствеността в родината, връзката с родината? Аристократът е там, където е неговият имот, казва една поговорка, тоест, независимо от националните граници. А къде е мястото на българина, който носи неописуемата тежест да пази имотите си в България, въпреки че е извършил най-големия "грях“ – да живее и работи в чужбина? Кой иска да ни превърне в "невъзвращенци“ – помните ли тази дума от миналото, въпреки че уж е демокрация и всеки може да се върне. Като наказание за греха: щом веднъж си излязъл, няма връщане.
Вие не сте патриот
Казва ми го служителката в центъра за работа с клиенти, където съм отишла да се оплача, защото не само че трябва да плащам за топло, което не съм ползвала, но трябва да плащам и на фирмата, която засича радиаторите – и че са спрени! Защото пак съм извършила смъртния грях, нямало ме е – не съм осигурила достъп на фирмата през май, тогава са й били датите. Значи веднъж не ползваш парно, но плащаш и втори път плащащ – да се установи истината, тоест че не си ползвал парно!
"Ако не ми платите, няма да Ви дам отчета“, ми казва техникът от фирмата, когото съм извикала и понечва да прибере документа с нулите – непотребената топлоенергия от моите радиатори - в чантата си. Изнудване, абсурд, Оруел? На кого е отчетът, на кого е истината – на техника, че парното е спряно и радиаторите ми са на нула и ако аз не му платя, той ще запечата тази истина, ще я скрие, в последния остров на несвободата? Значи аз не съм патриот, понеже критикувам фирмата-контрактор на топлофикация и си спомням за всичките си коментари, за всичките си интервюта, за оптимизма си, че България ще стане член на ЕС и НАТО, още тогава, преди години, когато всички ме мислеха за луда? И как продължавам да се връщам всяко лято с трепет в родината, към родината-майка. Или бяха прави моите злостни критици и моят оптимизъм за България беше преждевременнен?
Тъкмо съм се върнала и хващам края на едно телевизионно предаване – Big Brother – нали затова говорим, и там състезанието не се печели от семейството, върнало се от чужбина, а от друго семейство. Нямам нищо против победителите, напротив, видяха ми се честни, безхитростни хора, с хубави отношения помежду си, без лъжа, но в процеса на финала чух мнения от публика и участници, които отново ме накараха да се почувствам “невъзвращенец”. Какво са правили те в чужбина, докато ние се мъчихме тука през 90-те години, повтаря натрапчиво един мъж -
Щракали са с пръсти
И сега се връщат, когато трудното мина и е лесно? Щракали са с пръсти? Така ли изглежда работата в чужбина? Защо не дойде този млад мъж да види как се щрака с пръсти в чужбина. Първо да научи два-три езика, ама истински да ги научи, не да мрънка като келнер, ами и да пише и да мисли на тези езици. После да види какво е да имаш славянско фамилно име в чужбина, да види как се бори дъщеря ми – момичето, като мъж в мъжкото царство на чуждите фирми, между чужденците-мъже? Щракали с пръсти – така ли ни вижда нас България?
Защо хора, които не могат да научат правоговорно собствения си език, а диалектът се лее не само по улиците на София, а и в телевизионни предавания от устата на водещи, защо тези хора са получили правото да хулят българите в чужбина? И защо ние се снишаваме и се чувстваме виновни без вина, и кой ме повика и приласка в родината, и кой ми каза – ела бе, Елена, върни се, говориш перфектно няколко езика, представителна си, познаваш различни култури, манталитети, германци, американци, и кой се изпотрепа да ми предлага работа?
Работа? Във вестника, който съм отворила заради мисълта ми за продажба на имотите, виждам случайно обява: "американска компания, търси супервайзъри“. Казвам си – това е за мене, работила съм за американска компания, владея английски, специализарала съм в Америка и съм за супервайзър и още как, за ръководител на млади хора, толкова голям международен опит имам. Ще позвъня на този телефон.
"Най-напред ми кажете на колко сте години“,
пресича ме младежки мъжки глас. На колко съм години? Американска компания? Ако някой в Америка ви зададе такъв въпрос, ще заведете дело за age discrimination, сиреч за дискриминация по възраст, и ще ги осъдите, и добри пари ще вземете за обезщетение. В България, членката на ЕС, където има директива срещу дискриминацията по месторабота, първият въпрос е за възрастта? И къде са пак разследващите журналисти, се питам аз, тези телефони и обяви са публични във вестниците, може да се направят проверки, да се напишат статии, предавания да се направят. Къде дебатът по тази и по другите теми, къде е дискусията, защо не се изнасят тези случаи (аз веднага попитах и ми казаха, че това било Wellness компания)? Къде е Министерството по труда, има ли такова, къде са синдикатите, има ли такива?
В момента, когато в България както в цяла Европа се дискутира увеличаването на възрастта за пенсиониране, когато е ясно, че хората ще работят и след 60-те - на английски и в англоезичния свят се казва – днешните 60-годишни са някогашните 40-годишни - в България първият въпрос при кандидатстване за работа е: на колко сте години? Ами не съм на 25. Иначе не бих имала този опит. Но не само че изглеждам добре и не се давам, но имам още много-много какво да дам на тази страна, която тъне в някаква странна, необяснима изолация, въпреки че на пръв поглед е по-интегрирана от всякога - в ЕС, в НАТО - въпреки че на пръв поглед всички са в информационното пространство, наречено Интернет. По-интегрирана и по-изолирана от всякога, това е противоречието, наречено България.
Защото хората живеят локално, въртят се в своето всекидневие и сякаш Европа и светът са далеч, а радиостанциите, от които се лее само музика и то недобра, са като новото информационно затъмнение, новата информационна завеса. Никога няма да имате 8 милиона, които да владеят свободно английски или немски, за да сърфират свободно в Интернет. Никой не продължи делото на чуждите радиостанции, закрити именно защото България се присъедини към ЕС и НАТО и започна този парадокс, който днес усещам като деюре интеграция и дефакто - изолация!
Няма ли да се връщаш най-после
Ми казва съседката, и ме прегръща пред асансьора, искрено и топло ме прегръща, и тази прегръдка е и за майка ми, която я няма, и за родината.“Аз искам да се върна, да, хайде, дайте ми работа”, казвам и усещам, че отговорът я изненадва. И тя замлъква. Защото те всички питат така, проформа, очакват друг отговор, очакват да кажем "Абе как ще си дойда, тука е лошо”, но аз казвам, че искам да се върна и в това е изненадата. И тогава настъпва тази тишина, и после те казват – стой си там, където си, ти си на по-хубаво място. Тука не е за живеене.
Завист? Страх за собственото място, страх от конкурента? Иска ли България да се върнат компетентните и можещите? А защо не става? Родината иска ли ме? Родината-майка? Чака ли ме с отворени обятия? Или ме отблъсква като мащеха?
Елена Никлева е журналист от българската секция на Радио Свободна Европа до закриването й.
|
|
![[smilie23]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley23.gif)
![[smilie7]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie7.gif)
![[ezik]](https://photo-forum.net/forum/smileys/tongue.gif)
![[smilie5]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie5.gif)
![[smilie25]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley25.gif)
![[smilie18]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley18.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram