Автор: Shtrak
Дата: 10-07-09 20:02
ИМЕТО “ВОДКА”
Менделеев не само създава еталона на руската водка - напитката “Московская особенная”, - но и настоява водката да се нарича водка. До 1906 г. думата “водка” като наименование на напитката не фигурира в официалните документи, които няколко века наричат водката (с изключение на аптекарския продукт) “зърнено вино”.
Тайната на името “водка” се крие във въздействието й върху масите, в онази смесица от желание и срам, чиято стихия е сродна с тази на еротиката. Алкохоликът превръща водката в своя любима, той се страхува да й разкрие всичките си чувства към нея и същевременно не е в състояние да ги сдържа. “Водка” е една от най-силните руски думи. Руснаците се притесняват, когато я произнасят. Провинциалните девойки и до днес се мъчат да не я казват. По броя на евфемизмите водката съперничи може би дори на мъжкия полов орган и на дявола. Етимологията на думата “водка”, естествено, е свързана с “вода”, към която е прибавена умалително-пренебрежителната наставка “к”, принизяваща думата.
Едва в средата на 19 век думата “водка” за пръв път попада в нормативните речници на руския език като напитка, но аристокрацията и градското еснафство я смятат за неприлична, “некултурна”, почти ругателна дума. Водка пият като правило низшите съсловия (не случайно се казва “пиян като каруцар”). Причината за това е както лошото качество на водката (с отвратителен мирис; помня, че такава се продаваше и в съветските магазини: правеха я от дървесен спирт – “табуретовка”), така и варварският начин на пиенето й (в кръчмите е било забранено да се яде). До края на 19 век водката не се е разливала в бутилки, мерили са я с ведра, защото в Русия не е имало достатъчно амбалаж. Водката фигурира под най-различни прозвища: от “житно вино”, “монополка” и “беличка” до класическите съветски “половинка” и “четвъртинка” (същата “пищовче”), а също така “стъкло”, “обем” и какво ли не още.
За да се отслаби силата на шока, водката трябва да се омагьоса, тоест да се нарича с други имена и да се изобразява с гримаси. Към водката няма прав път, всички пътища са криви, заобиколни, през трънака. Споменаването на водката създава заговорническа атмосфера, поражда мистична екзалтация. В руското съзнание се надига архаично брожение, стига се до езическо вцепенение, до ужас като при среща с мечка, до заклинание и магии. Около бога-водка се образува слабо поле на човешко съпротивление. По същността си водката е нахално, безпардонно нещо.
ФИЛОСОФИЯ НА ВОДКАТА
И наистина, пиенето на водка, за разлика от пиенето на други алкохолни напитки, няма никакви странични оправдания. Французите може да възхваляват аромата на коняка, шотландците - да прославят вкуса на уискито. Това обаче са бавни питиета. А водката – тя е никаква. Невидима, безцветна, безвкусна. Обаче същевременно остра. Водката не привлича нито децата, нито кучетата. Руснакът пие водката на екс – мръщи се и псува – и тутакси гледа да замези с нещо, дори да подуши парченце хляб, да я “заглади”. Важен е не процесът, а резултатът. Със същия успех водката може да не се пие, а да си я вкарваме във вените. В този смисъл тя съвсем малко се различава от наркотиците.
И в същото време нещата не стоят така. Това го знаят всички руснаци освен онези 5 %, които изобщо не пият. Водката прилича на песен. Мелодията на една песен може да е съвсем простичка и думите й може да са никакви, но съединени (като спирта и водата), те превръщат песента в шлагер.
Във възпитаните среди водката си има регламент, до съвършенство разработен от руските помешчици и влязъл в гените на руснака: регламент със свои особености (“след първата не се мези”), суеверия и шегички, дори разписание (руските пияници се различават от руските алкохолици по това, че почват да пият от 17 ч.), с рибни мезета, кисели краставички, мариновани гъбки, пача и кисело зеле. И с тостове – този аналог на тайнството, - закономерни за едновременното поглъщане на напитката и за съсредоточаване върху общия разговор. Руснакът знае, че като пие водка с пелмени, може да стигне ако не до нирвана, то поне до абсолютен кеф.
И така, водката се оказва по-силна от православието, от самодържавието и комунизма. Тя е в центъра на руската история. Водката е контролирала и контролира волята и съвестта на огромна част от руското население. Ако се изчисли цялото време, което руснаците са посветили на водката, ако се съберат наедно всички пиянски пориви на руската душа, изразени в постъпки, фантазии, безумни сънища, седмични запои, семейни катастрофи, убийства и самоубийства на фона на алкохолизма, всички нещастни случаи (да се задушиш от повръщаното и да паднеш от пророзеца са любими занимания на населението), делириумът, махмурлийският страх и безпокойство, става ясно, че зад булото на историята на руската държава има едно съвсем друго, тайно измерение на историята, чието значение все още не е определено, както не е разгадан и смисълът на теологията на водката. Не току-така въпреки всички нещастия и трагедии на руското пиянство на първо място изплува с нищо необяснимото, едва ли не всенародно възхищение и ликуване пред триумфа на руския пиянски разгул, нещо, отразено в отчетите на чуждите пътешественици, които – както например пише холандският дипломат Балтазар Коет след посещението си в Москва през 1676 г. - виждат в руското пиянство “единствено безобразието на простаци, възхвалявано от стълпилите се приятели заради опитността им в пиенето”. Същата философия виждаме и в най-любимия на народа самиздатовски бестселър от брежневско време, романа на Венедикт Ерофеев “Москва – Петушки” (1969) – това “пиянско” предизвикателство срещу съветската власт, тази дисидентска проповед на социалния непукизъм и откровена апология на “пияната” метафизика: “Всички ценни руснаци, всички нужни на Русия хора – твърди се в книгата, - всичките са пили като свине.”
Пиенето на водка не понася самотата. Американският писател Джон Стайнбек например, когато бил в Москва, не разбрал какво означават трите пръста, които му показвали двама добродушни симпатяги, и в резултат пил с тях в някакъв вход – и изобщо не съжалявал за това. Водката е изповедна напитка. Възможно е обаче смисълът на руския ритуал в пиенето на водка да излиза много извън рамките не само на седенето на маса, но и изобщо извън границите на човешкото общуване и да представлява странно за страничния наблюдател разголване на душата, стигащо както до висините на самопознанието, така и до “порнография”, проверка на “скапаността” на душата и призив за преобразяването й. Водката подлага на съмнение човешките условности и позитивни ценности и в крайна сметка апелира за пълно освобождаване от историята, от личната отговорност, от здравето и – накрая – от самия живот. Това състояние на свободен полет, на морална безтегловност и метафизична безтелесност е както философска атака срещу “разумния” Запад, така и горделивата (за мнозина руснаци, които се имат за “богоносци”), самобитна основа на руската Истина.
Руският писател Евгений Попов – той е родом от много пиещия Сибир и също обича водката – има съвсем различни възгледи за водката от Михаил Горбачов, според когото водката била донесла на руския народ повече вреди, отколкото ползи. Веднъж в бара на Централния дом на литераторите Попов ми каза, че водката е помогнала на руския народ да се справи със стреса, в който се е намирал поради живота си в една безкрайно далечна от съвършенството страна. Водката била изход към затворения за държавата личен живот, в който можеш да се отпуснеш, да забравиш за неприятностите, да правиш секс. В същото време той признава, че “руснаците нямат мярка в пиенето и обикновено стават агресивни”. Никъде литературата и пиенето не са били в такива интензивни отношения, както в Русия. Революционерът Некрасов, емигрантът Куприн, главният сталински писател Фадеев, Нобеловият лауреат Шолохов и дори може би най-добрият руски писател на 20 век Платонов – всеки от тях е бил в тесни връзки с шишето и си е имал свои причини за тези връзки.
Изповедният характер на водката има и обратна страна – инквизираща. Философията на водката си има свое тъмно кътче на насилие. Стопанинът насила кара госта си да пие, за да намали социалната дистанция, да го унизи, да му се присмее или от корист (срв. напр. разказа на Достоевски “Скверный анекдот”). Някои руски деспоти със садистична жилка като Петър Първи или Сталин са карали гостите си да пият насила и са получавали удоволствие от това.
Водката може да води не само до смелост, но и до мъчително разкаяние, до самоунижение и това също става част от амбивалентния образ на руския характер. Оттук идва и най-важният въпрос, традиционно задаван от руските алкохолици: “Ти мене уважаваш ли ме?”
У руския човек се наблюдава несъмнен дуализъм между трезвите и пияните пориви. Такъв народ се управлява трудно.
|
|
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
![[smilie18]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley18.gif)
![[smilie21]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley21.gif)
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
![[shtrak]](https://photo-forum.net/forum/smileys/shtrak.gif)
![[smilie2]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie2.gif)
![[smilie8]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie8.gif)
) - ти става ясно че там от грозде нищо се не прави !!!!![[smilie19]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley19.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram