Автор: Lalinda
Дата: 04-07-09 11:30
Да се чудиш просто за кого от ранна утрин Серафим Фотев включваше уиндоуса. За кого я пасианс разиграваше, я се залавяше с друга презабавна игра и все не можеше да се донарадва колко е просто: и да си поправи грешките, и да размести изреченията, дори основно да преконструира текста. Всичко вече бе въпрос на минути. Нямаше го някогашното тефере (тежък физически труд - бележка на компютъра), абзаците се прескачаха задъхани, фрагментарни. Като пътуване със самолет. София-Париж например. Качваш се в някакво мърляво февруарско утро на софийското летище, махмурлия си, не ти се яде, издъниш една мастика на екс (мастика, сутрин, на екс: простак - бел. комп.), хвърлиш два-три погледа през илюминатора и ето вече си в мерцедесно такси, върти те из нескончаеми серпантини, а отвсякъде Париж громоли. Обаче току-виж си се сепнал - а къде ти е бивша Югославия, къде пейзажът се променя стъпка по стъпка, от Цариброд до Сежана, спряла на лакът от Триест? Къде ти е Северна Италия и после Монблан, Анеси, Лион и пр., къде са ти?
Нямаше ги, никъде не му бяха, февруарският ден се каканижеше напълно софийски. Мърляв, схлупен, никакво пътуване до Париж не се очертаваше, а вече бе десет часа. Ден - съборетина, смръщен и почернял, идеше му на Серафим Фотев да го вароса. Или пък да го мине с постно? Дъждът и варта, и постното ще отмие, дори и да тегли отгоре им един валяк. Поне му беше хубаво да си представя някоя нашарена с ромбове сряда. Или петък, изпедепцан с резедав латекс. Тапетирана в розово неделя. Събота, обкована с ламперии...
В добавка - още от сутринта му се спеше. За кой ли път подхващаше историйката за Един, стар негов познайник. Един, дето бил тръгнал на едно място, при едни хора, по една работа:
Един крачеше през пейзажа. Беше твърдо убеден, че няма да стигне, обаче крачеше. Залезът алеенеше далеч, иначе Един би покрачил и през него. Върху склона му се изпречи телефонна будка, влезе и навъртя. Оттам пък взеха, че се обадиха:
- Ало.
- Кво четете?
- Кой да чете?
- Кво, а не кой!
- Що кво?
- Кво що?
- Ей, ше ти дойда...
- Къде бе?!
Окачи слушалката решително, изкрачи склона и навръх поляната съзря слива. „Така си и знаех. Крива. Сега какво, да я отсека ли?“
То колко народ бил стигал до нея и нищо. Да я отсече сега, ще стигат до нея, ама няма да знаят, че точно там са стигнали и още по-нищо...
***
Тогава... Тогава в Серафим Фотев „нещо се пречупи“, както би се изразил самият той, докато пишеше. Пречупи ли се, отприщи ли се, или отговорът на въпросите, които си задаваше в последно време, пристигна с гръм като „Радецки“, във всеки случай Фотев припряно изключи компютъра и отиде в библиотеката. В Народната. В читалня номер едно. Дълго не успяваха да разберат какво точно иска от тях, обясняваха му, че тук не публикуват, не издават нищо, нямат писални, имат читални и прочее. Когато най-после проумяха, че той бе дошъл да чете, смаяно млъкнаха. Решиха, че едва ли ще повтори. Тепърва имаха да се запознават с волевата му натура. Все пак го настаниха в абсолютно празната читалня и му връчиха поисканата книга - „Кражбите на века“. В първия момент на Серафим му се прищя да избяга, толкова плашещо се оказа разтварянето на кориците, дебелият пласт от страници, затворени между тях. Но само в първия момент, после жадно загълта редовете, февруарският ден излезе от читалнята на пръсти, втурна се да бяга и бързо остана далеч надире... Докато Серафим Фотев се усети, бе прехвърлил купища книги. Имаше мигове, в които неистово му се приписваше, ала стисваше зъби и успяваше да удържи вътрешните си напъни. Знаеше, че цигари и писане се отказват рязко, изведнъж, в гръб трябва да ги изненадаш. И да не посягаш повече. Посегнеш ли - отиде, та се не видя. А не биваше, бе станал читател. Съвестен, проникновен, добронамерен. Един от малцината живи. Повечето продължаваха да пишат, а малцината едва насмогваха да ги изчитат. Прочу се Серафим Фотев. От ранна утрин зазвъняваше телефонът: може ли да прочетете това, може ли онова. Може, защо да не може, ама чакайте първо да иде до библиотеките: до Народната, до Столичната, до нейния клон на улица „Сердика“. Да овършее „Славейков“. До радиото (то упорито си кафенееше на мястото) да прескочи, канеха го да говори за една книга. Само той я бил чел. На текстовете на приятелката си да обърне внимание. Напоследък тя му се обаждаше с нарастваща неувереност в гласа, звучеше подплашено. Нали виждаше какво става с него. Залиняваше нейното писане. Може би бе започнала да си задава въпроси. Може би бе решила да го последва в ежедневните му маршрути. Нещо повече, дори да започне... да чете. Започне ли да чете, ако не друго, поне няма да пише. А единственото, в което Серафим Фотев се убеди, откакто стана друг човек, беше, че колкото повече народ спре да се занимава с писане, толкова повече проблемът с четенето ще изчезва от само себе си.
- Или не е така? - щеше му се да попита най-близката си приятелка.
(Чавдар Ценов, "Щраусовете на валс", наш съученик от 9 ФЕГ - това за Labrax, ако прочете темата)
|
|